реклама
Марина внимателно сгъна последната риза и я пъхна в куфара на Алексей. След години съвместен живот приготвянето на багажа за поредната му командировка беше тих ритуал, който тя ценеше – подреждаше всяка вещ грижливо.
— Не забравяй зарядното за лаптопа — напомни му, докато затваряше ципа. Алексей погледна часовника си – очевидно нервничеше.
— Благодаря, скъпа. Трябва да тръгвам, таксито е тук. — Той я целуна набързо по бузата, грабна куфара и се втурна към вратата.
— Обади се, щом пристигнеш! — извика Марина.
— Ще се обадя! — отвърна той, докато вратата се затръшваше.
Тя пристъпи до прозореца и наблюдаваше колата, докато изчезваше. Припряното му сбогуване ѝ се стори странно – обикновено разделите им бяха по-бавни, по-нежни. Вероятно го стягаше притеснението за предстоящата среща.
Апартаментът внезапно опустя и изстина. За да се разсее, Марина реши да отиде до „Меридиан Мол“ и най-сетне да купи онова, което отдавна отлагаше. Няколко часа по-късно, натоварена с торби, обикаляше по етажите. Замисляше се да обядва в любимото си кафене на третия етаж, но телефонът иззвъня: колежка предложи да се видят в ресторант „Алмонд“ на втория етаж и да опитат новото меню.
Марина прие; ресторантът беше точно там, а атмосферата ѝ допадаше, макар да го посещаваше рядко.
Когато се изкачи, през големите витрини на „Алмонд“ видя нещо, което я вцепени: Алексей седеше на маса до прозореца. Срещу него – млада жена, непозната за Марина. Двамата разговаряха оживено. Жената се усмихваше, докосна леко ръката му, а в очите на Алексей Марина съзря изражение, което не бе виждала отдавна.
Времето спря. Сърцето ѝ се сви, погледът ѝ се размаза. Мъжът, който уж летеше за Новосибирск, обядваше с друга.
Първият ѝ импулс бе да нахлуе и да търси обяснение. Нещо – гордост, може би страх – я възпря. Пое дълбоко въздух и бавно се отдръпна.
С треперещи пръсти отмени обяда с колежките и набра най-добрата си приятелка.
— Лена, можеш ли да се видим? Веднага… — гласът ѝ трепереше.
— Какво става? — Лена се разтревожи.
— Видях Алексей с жена в ресторант. А трябваше да е в самолета.
— Къде си?
— В „Меридиан“.
— Чакай ме в „Акварел“ на първия етаж. Идвам след 15 минути.
Марина седеше в ъгъла, безцелно разбърквайки ледения си чай. Въпросите я връхлитаха: коя е тази жена? От кога е така? Дали всички онези „командировки“ не са били лъжа? Нощните обаждания, късните прибирания, новата парола на телефона…
— Мъниче! — Лена прекъсна мислите ѝ, седна срещу нея и стисна ръката ѝ. — Разкажи ми всичко.
Марина описа случката, стараейки се гласът ѝ да не трепери.
— Не знам какво да правя, Лена. Част от мен дори не иска да знае истината. Ами ако греша?
— Може да има обяснение — опита се Лена.
— Какво обяснение има за мъж, който уж е на бизнес полет, а обядва интимно с друга?
— Не знам — призна Лена. — Но преди да решиш, защо не разберем повече?
— Как? Да го питам директно?
— Ами ако ги проследим? Ще видим накъде ще тръгнат.
Унизително беше да следи съпруга си, но неизвестността бе по-болезнена. Марина кимна.
Скриха се в книжарницата срещу ресторанта. След около четиридесет минути Алексей и спътницата му се появиха. Жената — елегантна брюнетка около трийсетте, с перфектна фигура.
— Излизат — прошепна Лена.
Двете ги проследиха отдалеч. Навън жената се качи в такси. Алексей ѝ помогна, размениха кратка ръкостискане — нищо повече — и колата потегли. Алексей остана на паркинга, звънна някому, после и той взе такси.
— Да го следваме — реши Марина.
Тяхното такси последва Алексей до бизнес сградата „Аквамарин“, където бе офисът на фирмата му. Той разговаря напрегнато с рецепционистката и се скри в кабинета на шефа.
— Може би пътуването е отменено в последния момент — предположи Лена.
— А жената коя е? И защо не ми се обади?
Чакаха. Половин час по-късно Алексей излезе с папка и се запъти надолу. Марина и Лена се скриха зад колоната, хванаха друго такси.
— Към дома — каза Марина. Уцели: и Алексей се прибра.
В кухнята той седеше пред лаптопа.
— Малчице! Вече си тук? — изглеждаше искрено изненадан.
— Както виждаш — студено отвърна тя. — Нали трябваше да си в самолета?
Той се напрегна. — Командировката я отмениха. Щях да звънна, но беше лудница…
— Толкова лудница, че дори SMS не можеш да изпратиш?
— Съжалявам. — Наведе глава. Марина седна срещу него.
— Коя е тя, Алексей?
— Коя? — смръщи се той.
— Жената, с която обядва в „Алмонд“.
Той побледня. — Следила ли си ме?
— Не. Просто те видях.
Мълчанието натежа. Накрая той проговори:
— Не е това, което си мислиш.
— А какво да мисля? Ти уж летиш, а обядваш с жена!
— Казва се Ана Викторовна. Представлява немски инвеститори…
— И затова излъга за полета?
— Не съм лъгал. Отмениха го, докато бях на летището. Шефът се обади: инвеститор минава през града, трябваше да се срещна.
— Защо не каза?
Той се поколеба. — Защото… не беше обикновена среща.
Марина замлъкна. — Знаех си.
— Не, не е така! Шефът ми каза: ако я убедя да подпише с преференциални условия, ще ме повиши в търговски директор.
— И не можа да пуснеш един SMS?
— Исках да те изненадам, ако стане. Ако не – защо да те тревожа?
— Стана ли? — попита Марина.
— Да. Подписа предварителен договор. Основната делегация идва другия месец.
Тя все още се съмняваше. Той отвори папката: вътре договор с подпис на Anna Viktoria Müller. После извади кутийка от кадифе; в нея – сапфирено колие, което Марина бе харесала.
— Купих го миналата седмица, щях да ти го дам довечера заедно с новината.
Гневът ѝ се стопи, но попита:
— Защо изглеждаше толкова щастлив с нея?
— Съгласи се на нашите условия – почувствах облекчение, нищо повече.
— Ти си единствената жена в живота ми. Командировките са истински.
Тя искаше да вярва. — Мога ли да задам още въпроси?
— Разбира се.
— Какво ядохте?
— Тя – домашна салата и стек с трюфелов сос. Аз – риба.
— За какво още говорихте?
— За руската култура. Обожава балета.
Отговорите му течаха гладко. Напрежението се разсея. Поръчаха пица, отвориха вино, вечерта се върна към нормалното.
Когато Алексей влезе да се къпе, Марина надзърна в телефона му: паролата си беше датата на сватбата. Нищо подозрително. Обаждането от шефа стоеше в журнала.
Чувайки го как тананика любимата си песен, тя осъзна, че истинският проблем е навикът: бяха спрели да си правят изненади.
На сутринта стана рано, приготви закуска и го събуди с целувка.
— Имам изненада. Взех си ден отпуск, вземи и ти.
— Защо? — измърмори той сънен.
— Малка „командировка“ само двамата, без телефони. — Подаде му два билета за влак до селския СПА курорт, където празнуваха първата си годишнина.
Той засия. — Обичам те, знаеш ли?
— И аз те обичам. И не искам повече да проверявам телефона ти.
— Значи си ме „подслушвала“! — засмя се той. Тя му хвърли възглавница, смеейки се също.
Понякога, помисли Марина, просто трябва да се довериш. А понякога – да направиш първата крачка, за да разпалиш искрата.
Седмица по-късно Марина намери пощенска картичка от Кьолн:
Скъпа Марина,
Вашият съпруг говори с топлота за Вас по време на срещата ни. Шоколадът, който избра, е специалитет от нашето семейно производство. Надявам се да Ви хареса.
С уважение,
А. Мюлер
До картичката – изящна кутия с шоколад. Марина се усмихна и я остави настрана до завръщането на Алексей. Трябваше да стяга куфар – утрешното пътуване този път бе истинско, и тя пак щеше да му помага.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
