Цели 43 години той носи до сърцето си писмото до починалата си съпруга

Преглеждания: 21

Истинската любов съществува – не, не тази, която виждаме по филмите и за която четем в книгите, а тази, която се ражда в сърцето и трае до гроба. Историята, която ще ви разкажем днес, е за една такава любов, неподвластна на времето и достойна за филмов сценарий.

Героят на нашата история се казва Ричард Файнман .

Той е известен американски физик, участвал в развитието на атомната бомба. През 1965 г. получава Нобелова награда за работата си по квантова електродинамика.

Освен към физиката, ученият проявява интерес към химията, микробиологията, играе бонго, рисува портрети и изучава писмеността на маите.

Разбира се, че до такъв забележителен човек е имало и жена – Арлин. Ричард е влюбен в нея от 13- годишен. Двамата са заедно още от училище, но туберкулозата отнема живота й през 1945 г., когато тя е едва на 25-годишна възраст.

Арлин издъхва буквално в ръцете на любимия си. Смъртта й за него е огромен шок, заради който изпада в тежка депресия.

Малко повече от година след трагедията, на 17 октомври 1946 г., Ричард й пише писмо, което винаги носи до сърцето си.

След като написва трогателните редове, той запечатва плика и го носи в джоба на сакото си, близо до сърцето, в продължение на 43 години. След смъртта на учения, неразпечатаното писмо, адресирано до младата му покойна съпруга, е открито сред документите му.

Днес решихме да ви споделим цялото писмо така, както е написано – няма как думите да не ви докоснат, а посланието да не стигне до сърцето ви. Вярвайте в Любовта, защото няма нищо по-важно и по-хубаво от това, да обичаш:

Скъпа Арлин,

обожавам те, мила!

Зная как обичаш да го чуваш, но ти пиша не само, за да те зарадвам. Пиша ти, защото това ме изпълва с топлина. Не съм ти писал ужасно дълго – почти две години. Но зная, че ще ми простиш, че ще простиш на този упорит прагматик. Мислех, че няма смисъл да ти пиша.
Но сега, скъпа моя, знам, че съм длъжен да направя това, което отлагах толкова дълго и толкова често правех в миналото. Искам да ти кажа, че те обичам. Искам да те обичам. Винаги ще те обичам.

Трудно ми е да разбера какво означава да те обичам, след като почина, но и до днес искам да те прегърна и да се грижа за теб. И искам и ти да ме обичаш и да се грижиш за мен. Искам да обсъждам с теб всичките си проблеми. Искам заедно да правим различни неща. Досега нищо подобно не ми се бе случвало. А можехме да направим много заедно: да шием дрехи, да учим китайски, да си купим филмов проектор. Мога ли да го направя сега? Не. Без теб съм съвсем сам. Ти бе главния генератор на идеи и вдъхновение за всичките ми безумни приключения.

Когато се разболя, се притесняваше, че не можеш да ми дадеш това, от което имам нужда, а толкова искаше да ми го дадеш.

Не си струваше да се тревожиш. Нямаше нужда от това. Винаги съм ти казвал, че те обичам много, просто защото те има. Сега го разбирам повече от всякога. Вече не можеш да ми дадеш нищо, а аз те обичам толкова силно, че никога няма да мога да обичам някоя друга. И искам да е така. Защото дори и мъртва, ти са много по-добра от всички живи.

Зная, че ще кажеш, че съм глупав, че искаш да бъда щастлив и не искаш да стоиш на пътя ми. Вероятно ще се изненадаш да научиш, че през тези две години дори не съм имала приятелка (с изключение на теб, скъпа моя). И ти не можеш да направиш нищо по въпроса. И аз не мога. Не разбирам нищо. Срещнах много момичета, сред тях имаше и много хубави, а аз не искам да оставам сам, но след няколко срещи осъзнавах, че за мен те са празно пространство. Имам си само теб. Ти си истинска.