Мъката на една стара жена: Всичко в тоя живот направих за дъщеря си, а накрая просто се оказах ненужна

От покойната си майка имах наследствен апартамент и го подарих на младоженците. Нека да живеят отделно от възрастните, никой да не се меси в живота им. Често им гостувахме, а когато дъщеря ми роди, вече бях излязла в пенсия, затова й предложих помощта си. Така практически внукът ми израсна в моите ръце. Преди три години съпругът ми почина. Все още не мога да приема загубата и се чувствам толкова самотна, че ако не е внукът ми, не знам как бих оцеляла. Но преди време децата ми намекнаха, че ще е хубаво да си разменим апартаментите: на тях им трябва повече пространство, а на мен ми стига малкото им жилище. Не ми се искаше да напускам квартала, в който прекарах по-голямата част от живота си, не исках да губя добри съседи и приятели, но се съгласих, осъзнавайки, че те са прави, защото наистина се нуждаят от повече пространство.

Преди една година зет ми предложи да продаде апартамента ми и да инвестира парите в изграждането на къща, в която да живеем всички заедно. Този път отказах предложението му, но след дълги уговорки и увещания, бях принудена да приема. В края на краищата какво по-хубаво от това да бъдем цялото семейство под един покрив? А сега се оказва, че съм чужда в този дом. Все правя нещо, което не трябва. Когато идват гости, трябва да стоя в стаята си. Не ми е позволено да поканя приятелки на чаша чай или просто да си побъбрим. На рождения си ден поканих две стари дружки, но зет ми много се ядоса, че не съм му поискала разрешение да каня гости. Това било неговият дом и трябва да се съобразявам с правилата. А къде е моят дом?

Внукът ми също не ми обръща никакво внимание и почти не разговаря с мен. Добре, че имам един стар компютър и мога да общувам с хората в интернет. Оказа се, че има много като мен – излишни в семейството си. Запознах се дори с жени на моята възраст, които децата им са изпратили в дом за възрастни хора. От ден на ден отношенията с дъщеря ми и съпруга й се влошават, въпреки че се опитвам да мълча и да си стоя в стаята. Но, изглежда, те са раздразнени от самия факт, че съм жива и ме има на този свят. Дъщеря ми стана толкова чужда и различна – дори погледът й се промени. Опитвам се да проведем задушевен разговор, както преди години, но тя повдига рамене и казва, че е уморена да се кара всеки ден с мъжа си, заради мен.

А аз не съм им в тежест. Здрава съм и сама се обслужавам. Но какво ще стане, когато един ден краката ми откажат и падна на легло? Добре, че съпругът ми не е жив да види докъде стигнах. Как се получи така, че нашата единствена дъщеря, за която живеехме, стана толкова закоравял и безразличен човек, неспособна да покаже състрадание и уважение към старостта?!

Много ми е тежко, а не виждам изход от ситуацията. Принудена съм да мълча и да търпя, но и това не решава проблема. Ако си сваря супа, започват скандали, че съм заела място в хладилника. Или пък ако гледам телевизия, зетят спокойно превключва на друг канал. Не мога да говоря по телефона, а лекарствата ми им миришели на наркотици. Дори и затворена в стаята си, аз пак им преча.

Източник: Лична драма