Мъката на една майка, баба и свекърва: Тръгнах си от дома на сина ми разплакана и с горчива болка в душата

Често пъти ставам свидетел как снахите се оплакват от свекървите си. Не ги обвинявам, но все пак във всеки дом е различно. Не всички свекърви са зли, а снахите – ангели.

Имам двама сина, които отгледах с много любов и търпение. Никога не съм се намесвала в живота им и изборите, които правят. Те сами си избраха съпруги, а аз ги подкрепих. Опитвах се да им помагам колкото ми стигат силите, но когато се родиха внуците, още не бях пенсионерка и не можах да им отделям достатъчно време. Веднъж, уж на майтап, една от снахите ми каза, че ако съм била учила за счетоводителка, а не за обикновена работничка, бих могла да им помагам с отглеждането на децата. Никога няма да забравя жестоката й обида. Въпреки че не получавах кой знае каква заплата, пак успявах да им заделя по някой лев. Днес внуците посещават езикови курсове, компютри, тенис, айкидо, балет, цигулка … не знам как се справят с толкова задачи. За всичко се иска пари, а аз, със скромната си пенсия, едва кретам. Ето за това най-вече ми се сърдят снахите, защото не им помагам финансово.

Преди няколко дни отидох на гости на малкия син. Излязох на терасата, за да разгледам цветята, когато чух снаха ми и внучката да разговарят в другата стая. Ядосаната ми внучка говореше на майка си: „Тази дъртата пак се довлече. Много е досадна и неприятна.“ Вместо да я смъмри, снаха ми я подкрепи: „Знам, скъпа, но заради баща ти се налага да търпим. И на мен ми става лошо, когато я видя! Добре, че е стара и не й остава много време да живее.“ Сърцето ме заболя от болка. Зверове! Идваше ми се да им ударя по един шамар, но нищо подобно не направих.

Поех си дълбоко въздух, обух си обувките и си тръгнах. Дори не се сбогувах със сина си. Дълго вървях в мрачната нощ, а от очите ми се стичаха сълзи. Чувствах се така, все едно е починал близък човек. Какво доживях да чуя от най-близките си роднини на моите 74 години…