75-годишният старец проникнал в моргата и, докато никой не гледал, сипал някаква течност в устите на починалите си внучки. На сутринта лекарите ПОБЛЕДНЯЛИ, когато започнали аутопсията…

Преглеждания: 9 705

— Господи, колко е страшно! — шепнеше дядо Игнат със пресъхнали устни. — Дори в затвора при най-строг режим не бях толкова уплашен, колкото сега.

Той пълзеше в абсолютна тъмнина по тесен проход, в който едва-едва се побираше издълженото му, измършавяло тяло. Острата миризма на мъртвите, смесена с мириса на канализация, неприятно дразнеше носа му. Над яката на палтото му се стичаха студени, мътни капки мръсна вода. Но дядо Игнат пълзеше с последните си старчески сили, въпреки всичко.

— Може би това е последният ми трънлив път в земното съществуване. Път без връщане назад. Но аз ще направя това, заради което още съм жив — мислеше той, спирайки от време на време, за да си поеме дъх.

Ако някой беше казал на Игнат, че ще му се наложи да пълзи по ледените тръби между мазето и секционната зала на моргата, той просто щеше да му се изсмее и да си почука по челото. Но сега това беше суровата реалност, с която се сблъскваше лице в лице. На всяка цена трябваше да се добере до залата в моргата. Не можеше да чака до утре, за да влезе през главния вход, като „всички нормални хора“. Утре вече щеше да е късно.

Трябваше да бъде днес. Задължително днес. На дядо Игнат му оставаха само няколко спасителни минути.

Те изтичаха една след друга и всеки миг пораждаше болка в сърцето му. Предния ден дядо Игнат беше купил от местните бездомници за три бутилки водка „маршрут“ — инструкции как да стигне до мазето, а оттам до залата на моргата, където в момента се намираха най-близките му хора. Едва преди няколко дни, вече на преклонна възраст, Игнат беше разбрал за съществуването на сина си и внучките си — Даша и Маша.

Две сестри. Близначки на двайсет години. Синът от десет години лежеше в влажната земя, но внучките му бяха живи.

Дядото искал да се срещне с тях и да им измоли прошка за това, че не ги е държал на ръце като деца, не ги е водил на училище, не им е чел приказки… и дори не е подозирал, че съществуват. Но Игнат не можел да си представи, че може да ги загуби също така внезапно. Само тази сутрин беше бързал да се срещне с тях — трябвало му е само още половин час. А думите на лекаря му прозвучали като най-страшна присъда:

„Момичетата починаха преди половин час от тежко отравяне с токсично вещество. Тази нощ ще останат в моргата, а сутринта ще ги подготвим за аутопсия“ — произнесе младежът-лекар с абсолютно спокоен тон, докато гледаше втрещения от ужас Игнат.

Новината накара дядото да настръхне, а той се втренчи ужасено в медицинското светило. „Не ме гледайте така. Всички хора умират някога. Някои по-рано, други по-късно. Смертни сме.“ Но дядо Игнат вече не слушаше философските разсъждения на доктора.

Какво можеше да знае този лекар за тежката му съдба — живот, някога тръгнал стремглаво надолу. Игнат искал да разкаже всичко на внучките си, единствените му близки същества. А сега какво? Тръгнал към среща, а стигнал на погребение.

„Не, не мога и не искам да остана без внучките си“ — мислеше дядото и тихо промълви:
— Казвате, че момичетата са се отровили? А с какво ги лекувахте? Дадахте ли противоотрова?

Лекарят се смути, лицето и ръцете му внезапно почервеняха. Млъкна за няколко секунди, сякаш си търсеше думите.
— Направихме всичко, което можахме. Извинете, трябва да тръгвам. Имам спешна операция, имат нужда от консултацията ми.

Докторът така се беше притеснил от въпроса на Игнат, че дори забрави да затвори вратата на кабинета след себе си. Хукна по коридора, сякаш бягаше от изпитателния поглед на дядото. Но Игнат не се стъписа.

В главата му се роди хитроумен план, от който сам се изненада. За негов късмет коридорът в този момент беше пуст. Оглеждайки се във всички посоки, старецът влезе в кабинета, грабна от масата медицинското заключение за двете сестри и напусна болницата като попарен.

Игнат съзнаваше какво прави и действаше не по заповед на разума, а по повелята на сърцето. Може би имаше късмет, но беше останал един човек, към когото можеше да се обърне в това нещастие — бившият му съкилийник Петруха, по граждански Петър Василиевич Глебов. Преди да попадне в затвора, Петър бил токсиколог, специалист по приготвяне на противоотрови. Заради професията си навремето бил осъден и беше „лежал“ осем години. „Търси ме, ако нещо се случи“, — беше казал Петър на Игнат при раздялата им в затвора. Тогава дядото дори не можеше да си представи, че някой ден ще има нужда от помощта на Петър.

На прага Игнат завари посивял и отслабнал мъж, но в очите му още проблясваше онази предишна нахаканост и веселост. Разтреперан, дядото му разказа за внучките:
— Не мога да продължа да живея на този свят без тези момичета. Ако не ги помоля за прошка, ще отида право в ада… — промълви той и се разрида пред смаяния Петър. Игнат беше страдал в затвора, но това тук беше сто, не, хиляда пъти по-тежко.

Когато сълзите поспаднаха, той се обърна към Петър с молба:
— Лекарите казват, че внучките са се отровили и са починали, но аз не вярвам, лъжа е. Сърцето ми подсказва, че лекарите грешат. Прекалено рано ги обявиха за мъртви и ги сложиха в онова гибелно място. Само ти можеш да ми помогнеш, Петре. Моля те, умолявам те.

— Недей да отпускаш глава, приятелю — отвърна Петър с неизменния си природен оптимизъм. Такъв беше още от затвора — винаги намираше начин да гледа положително. Като истински професионалист, той хвърли многозначителен поглед на медицинските заключения на двете сестри и после изчезна в дъното на малкия си апартамент.
— На, вземи това. — След няколко мъчителни за дядото минути, Петър се върна с малко шишенце, пълно с безцветна течност.
— При такова отравяне тази противоотрова би трябвало да помогне — каза уверено мъжът. — Но имаш не повече от осем часа. След това всичко ще е напразно.

Дядото му повярва безрезервно на думите и ги повтаряше като молитва, докато пълзеше в лабиринта от тръби под моргата. „Може и да съм луд, но знам как да съживя моите момичета. А времето лети безмилостно. Не мога да губя нито миг. Хайде, напред!“ — казваше си Игнат. И той пълзеше, колкото му оставаха сили, за да не изпусне последните минути и секунди.

Силите му вече бяха в краката на стола, ръцете и краката му трепереха, готови всеки миг да откажат. Още съвсем мъничко, и този свят щеше да се затвори завинаги пред него. Но мисълта, че може да извърши чудо и да спаси внучките си, топлеше сърцето му и му вдъхваше надежда.

Изведнъж дядото видя съвсем близо бледа светлина. С всяко следващо помръдване тя ставаше все по-ярка.
— Господи, най-накрая! Не ме смятай за грешен, но успях! Стигнах! — ликоваше той.

Само след няколко секунди краката му усетиха гладкия, хлъзгав под на моргата. Треперейки, с ръце, пълни с ожулвания и рани, Игнат успя да извади от вътрешния джоб на якето шишенцето с така нужната течност. Благодарение на Петър шишенцето бе останало цяло и невредимо.

Всичко приличаше на приказка, но Игнат вярваше безрезервно в нея. „Колко е студено и страшно!“ — мислеше старецът, докато се промъкваше коварно между масите и фризерните шкафове. „Колко човешки съдби са приключили тук… Колко прекъснати от смъртта животи!“ — прошепна дядото. В следващата секунда застина на място, неспособен да помръдне. „Ето ги моите лебедушки бели, еднакви като две капки вода. Не изглеждат никак като мъртви. Те са живи, сигурно са живи!“ — лекарите не са доогледали, „Но нищо, нищо. Ще ви спася!“

Игнат прокара ръка по косите им, светли като узряло жито, допря набръчканата си буза до лицата им, сетне отвори шишенцето с течността и внимателно я сипа в устите и на двете сестри.
— Ето, мили мои, противоотровата ще подейства и вие ще живеете. Ще се срещнем отново и ще узнаете всичко за мен. И може би някога ще простите на този старец! — шепнеше Игнат.

С надежда гледаше младите им лица, но нищо не трепна — нито мускул, нито пръстче. Те лежаха, сякаш заспали като царкини от приказка, а дядото от дъното на душата си вярваше, че това е само началото. Може да мине час-два и внучките да се свестят.

Изглеждаше като цяла вечност, но Игнат не откъсваше насълзените си очи от двете момичета. „Машенка, Дашенка, как сте се натровили така, че чак на смъртно легло да попаднете?“ — питаше се пак и пак дядото, без да получава отговор. Изведнъж се стресна, когато отекна плътен и силен глас:
— Кой е там?

Дядото се окопити и мигом се скри зад студен, сив фризерен шкаф. По формата на мъжа Игнат разбра, че това е охранителят на моргата, решил да направи проверка. „Може би е чул нещо?“ — помисли си старецът.
— Да ми е все едно сега! Свърших най-важното. Само трябва да се моля…
— Хей, кой е там? — повтори охранителят. — Чух шум. Излез или ще се обадя в полицията!

При думата „полиция“ дядото пребледня. Десетте години, прекарани в затвора, тежаха като олово в душата му. Да се върне там, значеше да загуби внучките си завинаги. Здравето му беше сринато, нямаше да издържи още един затвор. Той наистина се уплаши. А когато охранителят излезе да изпуши цигара и случайно не затвори напълно входната врата, дядото се шмугна през процепа навън.

Нощта беше непрогледно тъмна, „но и през ум не ми минава да се връщам“, каза си, макар че ужасно му се искаше да види пръв събуждането на Маша и Даша. Остана да стои, опрян в рухналата ограда на моргата, докато краката му съвсем отказаха. Лаят на пазаческо куче го стресна и събра последните му сили да се отдалечи. Когато мрачното здание остана назад, искаше му се да крещи от болка, но някак успя да се сдържи.

За разлика от Игнат, хората, които на сутринта се намираха в моргата, не сдържаха емоциите си. Служителите и близките на починали пациенти закрещяха в един глас, щом видяха как близначките, еднакви като две капки вода, бавно, но сигурно започнаха да дишат и почти едновременно да помръдват пръстите на лявата си ръка. Но очите им оставаха затворени. Очевидно не се бяха върнали докрай към живота. Понякога стават такива чудеса, когато лекарите грешат и „по-висши сили“ се намесят. Никому не би минало през ум, че тези „висши сили“ са дядо Игнат.

В този миг Игнат сърцето му усети нещо мощно и необикновено. За секунда се замисли трескаво какво да прави. „Разбира се, старче, какъв въпрос? Трябва да отида в болницата. Там са внучките ми“. — отговори сам на себе си и се запъти нататък, без да губи време.

„Сега ще пристигна, ще вляза в стаята, ще прегърна момичетата и никога вече няма да се разделим“ — мечтаеше дядото. Мислите му летяха надалеч, но жестоката действителност го върна на земята още щом отвори вратата на стаята и съзря двете момичета. Сърцето му се изпълни с огромно щастие. Слава Богу, живи са и вече не лежат в студената морга, приготвени за последния път. Да, бледи, с тръбички и проводници по цялото тяло, но все пак живи!

Игнат пристъпи плахо и хвана ръцете на двете сестри. Беше щастлив, че ръцете им бяха леко топли, а не леденостудени, значи животът мъждукаше в тях. Ура, противоотровата на Петър бе подействала! — ликуваше дядото, но мигом се усъмни защо тогава не се свестяват, защо не отварят очи? Лекарите не можеха да му дадат веднага отговор. Беше като да са потънали в дълбок сън, от който не могат да се събудят.

Когато седовласият лекар Владимир Йофремов влезе в стаята, Игнат го засипа с въпроси. Оказа се, че сестрите са изпаднали в кома поради физическа преумора и болест, провокирана от тежко отравяне. Лекарят добави, че тялото им е реагирало по този начин на силния шок. Макар да провеждат допълнителни изследвания, все още е рано за категорична диагноза.

— Как в кома? — промълви Игнат. Дълго беше живял, но никога не бе допускал, че подобно нещо ще се случи в неговия живот. — Как можете да говорите така хладнокръвно? Няма ли да умрат? Не виждате ли колко са бледи?
— Правим всичко по силите си, повярвайте — побърза да го успокои Йофремов. — Не се тревожете, животът им вече не е в опасност. Поддържаме функциите на организма, приемете го като дълбок сън, от който скоро ще се събудят.

Игнат безмълвно го гледаше, не вярвайки на думите му. След няколко секунди успя да се овладее и попита:
— И колко дълго ще „спят“ така?
— Никой не знае — отвърна лекарят. — Може да е два дни, месец или година…
— Година? — ахна Игнат. Сълзите го задавиха, вече не можеше да изрече ни дума.

— Съжалявам, трябва да вървя да прегледам и други пациенти — рече Йофремов и излезе. Наистина му дожаля за нещастния старец. Първо внучките му погрешка стигнаха до моргата, а след това изпаднаха в кома. Не всеки може да понесе такова нещо. Лекарят не уточни колко коварна е комата, но дядото и без думи усещаше тежестта на ситуацията. Инстинктът му подсказваше нещо лошо.

Сълзи се стичаха по набръчканото лице на Игнат. Той се приближи с несигурни крачки към леглата на близначките. Те лежаха все така неподвижно. Дядото се взираше дали някоя от тях няма да отвори очи… Но нищо не се променяше.

— Мили мои, лебедушки, спящи красавици, какво да правя с вас сега? — повтаряше дядото, докато гледаше застиналите им лица и само безпомощно разперваше ръце. — Няма да дочакам деня, когато ще се свестите, ох, няма да дочакам. Но трябва да знаете, че аз съм ваш дядо, дори никога да не сте ме виждали. И трябва да ви разкажа историята си и да се изповядам пред вас като пред самия Христос.

Игнат беше убеден, неистово вярваше, че внучките го чуват. А това беше най-важното за него. Тихо започна да им говори:

— Имах всичко в живота — каквото е нужно за щастие. Жена Марюшка, красавица, собствен дом и мой бизнес. Нищо не предвещаваше беда. Но тя, проклетницата, вече дебнеше зад ъгъла. Един ден при мен дойде приятелят ми от детинство, Юрка. Беше мило, безобидно момче. Порасна, стана строен, висок мъж, набра малко акъл. И един ден се появи, казва: „Игнат, вземи ме по стара дружба на работа. Майка ми е болна, лечението скъпо, нямам пари.“ Смилих се и го взех, а след време и заместник го направих.

Оказа се, че съм стоплил змия на гърдите си. Сам съм си виновен. Доверявах му се напълно. И изгорях. Юрка ме подреди както трябва и ме тикна в затвора за подкуп и фалшиви отчети… десет години. А аз не съм правил такива мръсни неща, кълна се в Бога.

Дядото не можа да се сдържи и сълзите отново замъглиха очите му. Годините в затвора бяха превърнали сърцето му в камък и разкъсали душата му на парченца; превърнал се в болен старец още на 40. Беше му тежко и горчиво, но беше успял някак си да се примири, без да предполага, че го чака далеч по-тежък удар. Сега, докато разказваше, сякаш отново преживяваше онези дни и успя да се овладее след миг, за да продължи:

— Докато аз гниех в затвора, Юрка процъфтяваше. Завзе бизнеса ми и не само него. Щом ме прибраха, жена ми Марюшка не ми писа ни ред. А аз чаках, всеки ден. Накрая дойде писмо, не от нея, а от Юрка, с документите за развода. Оттам нататък всичко приключи. Заклех се да не общувам повече с жена си. За мен тя умря. Много можех да простя, но не и измяната. Чух, че се е омъжила за Юрка. Логично — на нея затворник не ѝ трябва. Излежах целия срок, от първия до последния ден. Излязох на свобода — празнота в душата и в джоба. Не успях да се вдигна нито душевно, нито физически. Изкарах живота си като пазач за жълти стотинки. Нова жена не намерих.

Така щях да си изживея старините, ако не беше… — дядото преглътна горчивата буца, заседнала в гърлото му. Замълча за миг, после погледна внучките и странно, но именно техният вид му даде сили да изрече най-важното, което го измъчваше.

— Преди месец получих писмо от бившата си жена — Мария, която умирала и искала да се изповяда преди смъртта си. Признанието ѝ беше тежко и жестоко. От старата ѝ фамилия почти никой не е останал, според нея това била божия разплата за гнусната ѝ постъпка към мен. Мъжът ѝ, Юрий, загинал в катастрофа преди две години. А после ми писа още нещо…

Игнат свали гласа до шепот, ръцете му затрепераха, а сърцето забушува, сякаш ще изскочи. Но се овладя и продължи своята изповед:

— Синът Егор, когото Мария родила уж от Юрий, се оказва мой син. Мария дори бе приложила пожълтял от времето документ, доказващ безплодието на Юрий, а също и снимка на сина — копие на мен. В душата ми се разрази буря — от лютата омраза към Мария, че не ми каза за сина, до несметна радост, че имам дете. Накрая радостта надделя. Оказа се, че съм щастлив — на стари години съм открил, че имам син.

Но щастието трая кратко, само няколко секунди. Оказа се, че синът ми Егор е починал от сърдечен удар. Жена му Анна била починала по-рано по време на раждане на близначките. Вас двете.

Игнат въздъхна тежко. Нелека орисия се била паднала на плещите му. Но вярваше, че Бог го е възнаградил. Устните му прошепнаха благодарствена молитва.
— Останахме сами на този свят — аз и вие, дъщерите на Егор. Ако вие живеете, и аз ще живея. Ако ви няма, ще спра да дишам и аз.

После отново млъкна и се затвори в себе си. Цялата му история се разказа за не повече от десет минути, но тези десет минути обхванаха целия му живот с всички теготи и несгоди. Дядото още дълго се надяваше, молеше момичетата да отворят очи, да го погледнат. Но напразно.

— Простете ми, стареца, простете — шепнеше той. След това хвана ръката на едната сестра, положи глава върху нея и утихна. Сълза се търкулна по бузата му.
В този миг дядото потрепери целият. Почувства как внучката стисна ръката му. Слабо, но я стисна.

„Може би ми се е сторило“ — помисли си Игнат и отчаяно извика:
— Чуваш ли ме? Моля те, дай знак!

Пръстите на момичето отново стиснаха ръката му. Втори, трети път.
— А ти? — обърна се дядото към другата внучка и веднага грабна ръката ѝ. — Чу ли ме? Отговори!

И с огромна радост установи, че и втората внучка също стисна ръката му. Толкова силно се зарадва, че започна да подскача из стаята като птица, забравил за възрастта си, за болното си сърце и за всички грешки, тежащи на плещите му. Цялото му същество бе обзето от чудото, че внучките му, неговите момичета, са живи!

Игнат излезе от стаята, озъртайки се, за да намери лекаря Йофремов и да му съобщи добрата новина. За негово щастие, лекарят се връщаше тъкмо след операция:
— Владимире, почакай! — викна дядото подире му.

Лекарят се обърна с недоумение, оглеждайки чудатия старец, за когото шушукаше цялата болница. А и не само болницата — почти всички жители на малкия провинциален град Ариана бяха чули, че двете сестри по погрешка се озовали в моргата.
— Владимире, изчакай! — повтори дядото, съвсем развълнуван. — Внучките ми идват на себе си!

— Какво? Сигурен ли си? Хайде, да вървим! — отвърна лекарят и се запъти към стаята с бързи крачки.
— Наистина се забелязва подобрение в състоянието им — потвърди изненадано, но радостно Йофремов. — Ще се молим съвсем да се събудят, а после и пълното оздравяване няма да е далеч. Браво на теб, Игнат! По-добър дядо едва ли може да съществува!

Игнат направо се възгордя от тази похвала; за него думата „дядо“ вече беше истинско щастие.
— Но трябва да се пазиш, Игнат, трябва ти почивка.
— Неее — поклати глава дядото. — Имам да „поправям“ момичетата, ще си почивам като отида в онзи свят.

Наистина той беше безмерно щастлив. С всеки изминал ден състоянието на внучките се подобряваше и сякаш всеки миг щяха да отворят очи и да проговорят, а гласовете им да зазвучат като бистри поточета и да обливат сърцето на дядото като благ мехлем. И дойде една неделя, прилична на предишните прекрасни дни, пълни с топлина и светлина. Място за страхове в душата на дядото не остана.
— Сега ще отида за вода, мили мои, веднага се връщам — каза той привечер, грабна празния кана и излезе. На връщане Игнат усети, че нещо не е наред, и сърцето му се сви…

За жалост интуицията му не го излъга. Щом прекрачи прага на стаята, той замръзна от ужас. Над леглата на внучките стоеше висок мъж, облечен в черно. В ръката му лъщеше някакъв предмет и той вече замахваше с него. Внезапно ръката му застина във въздуха, сепната от пронизителния вик на дядото:
— Кой си ти? Какво правиш тук? Не смей да ги докосваш! Ще те прокълна, и теб, и целия ти род!

Мъжът се обърна. Черната му маска за малко не се свлече от изненада, а гневните му очи засвяткаха. Сетне с един скок се приближи до Игнат и изсъска в ухото му:
— Не съм ти искал мнението, старче!

В следващата секунда Игнат се строполи на земята от силен удар по главата и пареща болка в сърдечната област. „Така и не успях да ги дочакам“ — помисли си, губейки съзнание…

В мига, когато дядовата глава докосна пода, пред очите му като цветен филм премина целият му живот. Ето го малко момче, държи се за полата на майка си, тича щастливо към дома с шестица в бележника, блъска се по цели нощи над учебниците в университета, гради бизнес от нулата, жени се за любимата, преживява предателството на приятел и изневярата на съпругата в затвора, после живее самотно и недоимъчно, и най-накрая най-светлият кадър: среща близките си и е безмерно щастлив. После всичко угасна и Игнат потъна в безкраен мрак.

— Жалко за стареца — въздъхна на другия ден д-р Владимир Йофремов. — Голямо изпитание беше, надали ще се възстанови на тия години.
— Какво му е, Владимир Сергеевич? — попита съчувствено сестра Людмила.
— Инсулт и влошаване на сърдечните му проблеми. Дясната част на тялото е отчасти парализирана, речта му е увредена. Прогнозата не е окуражителна. Почти няма шанс за пълно възстановяване.

Ефремов го произнесе, а отвътре го разкъсваха гняв и негодувание.
— Людмила, кажете ми! — извика той и я изгледа свирепо. — Това беше вашето дежурство. Защо ви нямаше на мястото, когато този човек в черно нахлу в стаята при близначките?
Медицинската сестра се разтрепери, лице ѝ побеля като платно. Няколко секунди не можа да каже нищо, а после прошепна:
— Владимир Сергеевич, само за минутка излязох от поста. Простете… Простете ми. Наистина бях виновна.

Людмила се изчерви като божур, ръцете ѝ заиграха от нервност. В следния миг лекарят разбра, че бе прекалил с упреците. Той също се почувства зле заради своята избухливост. А и какво можеше сестрата да направи, след като дори охраната беше изпуснала онзи престъпник, а камерите бяха заснели само отдалечаващата се сянка на беглеца?

„И защо няма как да го задържим?“ — изрече ядосан Ефремов. — „Защо изобщо е дошъл този бандит? Какво е искал да стори с близначките?“
В главата му се въртяха едни и същи въпроси, без отговор. Изведнъж го жегна една страшна мисъл: „Искал е да ги довърши, а дядо Игнат е станал неволен свидетел.“ На лекаря ужасно му домъчня за стареца, който така всеотдайно обичаше внучките си. Той беше докоснал някак душата на Ефремов. „Трябва да разбера цялата истина, задължен съм“ — зарече се лекарят. Но как да успее? Случаят изглеждаше почти неразрешим. Ала Ефремов знаеше какво да стори. Имаше приятел — следовател, Сергей Белозьоров, на когото някога бе спасил детето на операционната маса. „Той ще ми помогне“ — каза си лекарят и, без да губи време, отиде направо в полицейското управление.

Там тъкмо бяха направили ремонт, всичко изглеждаше чисто и тихо. Единствено дежурният от време на време хвърляше поглед на Ефремов, който вече повече от час седеше като на тръни, поглеждайки всяка минута към часовника си. Следователят бил на задача, а на Владимир му предстояло да се върне в болницата. Разкъсван от противоречиви чувства, той вече се канеше да си тръгне, когато в този момент най-после се появи Сергей.

— Сергей! — извика лекарят и му се притече насреща.
— Володя? Ти тук? — удиви се следователят. — Хайде да идем в кабинета ми и да ми разкажеш всичко.

Да кажем, че следователят остана смаян от историята за дядото и внучките, е твърде меко. Но надеждите на Владимир се оправдаха — Сергей взе случая на сериозно и обеща да го разплете „по горещи следи“. Само две седмици по-късно лекарят отново седеше в кабинета на следователя, като се давеше от възмущение, слушайки факти, от които ти настръхва косата.

Оказа се, че са открили виновника. Най-напред направил опит да отрови момичетата, а след като „не се получи“, отишъл в болницата, за да се отърве от тях завинаги. Владимир не можеше да проумее как е възможно някой да е толкова циничен и жесток… Но можело, щом алчността и злобата управляват действията му.

Оказа се, че човекът, който посегнал на живота на дядо Игнат и внучките му, бил Анатолий, осиновен син на Юрий от първия му брак. Юрий полагал неимоверни усилия да оправи непокорния момък, но напразно. Видимо в него се проявила лоша наследственост от биологичните му родители — пияници, заради които детето попаднало в дом. От малък Анатолий тръгнал по лоши стъпки. Когато навършил 18, за пръв път участвал в грабеж и получил 3 години затвор. Следвали все по-тежки закононарушения и той станал закоравял престъпник, половината живот изкарал по затворите.

Когато един след друг си отишли близките на приемния му баща Юрий и на втората му съпруга, а накрая починали и двамата, Анатолий съзрял изгодна възможност: „Защо да не се сдобия с бизнеса на Юрий и с двете му луксозни жилища?“ Но веднага си дал сметка, че за това трябва да премахне роднините, двете близначки Даша и Маша, единствените живи наследнички на баща си. „Но как да го сторя, без да се озова пак в пандиза?“ — чудел се мъжът. Обмислял различни варианти, а в криминалните дела мозъкът му работел отлично.

Анатолий се запознал с близначките в някакво кафене, представяйки се за „вуйчо“ с пари. „Момичета, днес имам рожден ден, а съм сам, няма с кого да празнувам. Елате да пийнете с мен. Не се притеснявайте, няма да ходим никъде другаде, ще си останем тук в кафенето. Какво ще кажете?“ Маша и Даша се учудили, но обичали забавления и купони, затова приели без дълго мислене. „Само че ние не пием алкохол“ — отвърнали двете едновременно.

Анатолий веднага отвърнал, сякаш е очаквал точно това: „Не пиете? Чудесно, един сок ще ви сервирам — да не ми откажете, а?“
Весело си прекарвали тримата, а момичетата късно вечерта се прибрали у дома. Още през нощта Даша се почувствала зле. Толкова зле, че не можела дори да извика. Просто се свлякла на пода и се гърчела в конвулсии. „Даша, какво ти е?“ — викнала Маша, доближавайки се, и ужасено видяла как от устата на сестра ѝ излиза пяна. Само след броени минути същата болка покосила и нея, но тя успяла, макар и извивайки се, да набере спешния номер на „Бърза помощ“. Не могли да отворят вратата на лекарите и последните се наложило да я разбиват. Когато медиците нахлули вътре, и двете сестри били в безсъзнание. След 40 минути лекарят констатирал смъртта им.

Анатолий бил абсолютно сигурен, че момичетата са издъхнали… Бесен и раздразнен, той разбрал съвсем случайно, че някакъв дядка ги спасил. И тогава кръвта му завряла от алчност, достигаща лудост. Не помнел как му хрумнало да нападне близначките в болницата и нищо не го спряло. Ала дядо Игнат отново се оказал техен защитник и осуетил и този коварен план. „Добре, старче, сега ще получиш каквото заслужаваш“ — мислел си Анатолий, когато грубо блъснал Игнат на пода.

Но и този път сгрешил: не успял да „пречупи“ стареца, нанесъл му тежък физически удар, но не сринал желязната му воля и желанието му да живее заради внучките си. Анатолий вбесен намразил дядото, ала когато полицията го заловила и сложила белезниците, нему му предстояло отново да се върне зад решетките — този път за 15 години. Едва изминали три месеца от присъдата, когато остро сърдечно заболяване отнело живота му в затвора. Едва ли някой бе опял нещастната му душа.

А омразата на Анатолий се оказала нищо пред чудото, което най-накрая се сбъднало в живота на дядо Игнат. Настъпило това, за което дядото се бе молил и мечтал: внучките му, Маша и Даша, излезли от комата. Няколко седмици по-късно те не само отворили очи, но и започнали да се движат — първо в леглото, след това (с помощ) и в коридора, на собствените си крака. Младото им тяло бързо се възстановявало, за разлика от този на дядо Игнат. Съдбоносният удар на Анатолий бе приковал стареца към леглото.

Дълго време беше в безсъзнание, дори упоритите усилия на лекарите не помагаха. Но един ден, сърцето и болното му, измъчено тяло сякаш усетиха топлината на ръцете на внучките. И съзнанието на Игнат стана отново ясно и будно. Най-голямото му щастие беше за пръв път да чуе гласовете на момичетата:

— Ето ни, дядо. Дойдохме. Сега ние ще се грижим за теб. — казаха те една след друга като заклинание и наистина удържаха на думата си.

Сестрите неотлъчно бдяха над Игнат, правеха му раздвижвания на ръцете и краката, хранеха го с лъжица, не се бояха от нищо, стига дядото да се възстанови дори и с мъничко. Маша и Даша вършеха всичко с любов, защото бяха чули тъжната история за живота му и му повярваха. Явно трогателната грижа на внучките разпалила у Игнат нова мечта. Той се закле да се държи за живота с всички сили, за да може някой ден отново да се изправи на крака, да прегърне внучките си и да крачи с тях колкото му е писано от Бога. И вярваше от цялата си душа, че ще се сбъдне тази мечта. Ще се изправи, колкото и да му коства.

Тя се сбъдна почти година по-късно, пак в неделен ден, когато с помощта на проходилка Игнат сам направи първите си крачки. Тогава много неща се случиха за първи път — първата прегръдка с внучките, първите думи, които успя да изкаже след болестта, първото връщане към нормален човешки живот. Едно само остана непроменено: любовта, която се бе зародила в Игнат, щом научи за внучките си, и която няма да угасне никога. Въпреки всичко, той щеше да бъде щастлив, докато сърцето му тупти.