„Дай баща си в дом за стари хора, иначе ще те напусна! Не издържам повече!“

Сърцето на Никола блъскаше в гърдите му като разпуснат звънец — тежко, тромаво, упорито. На прага между кухнята и коридора той се спря, изправи се сякаш порасна с педя, и с почти детско недоумение в гласа прошепна:

— Чакайте… тук забравих нещо.

Сергей, смутен и вече погълнат от собствените си съмнения, се обърна. Игор, който стоеше по‑назад, също вдигна поглед. Дъжд затрополя по прозорците. Отвън фаровете на колата за миг осветиха прага — шепа кал, клонка здравец, паднала от перваза.

— Какво, тате? Всичко ти събрахме в чантата, — нервно рече Сергей. — Там са документите, лекарствата, пуловерът от леля Вера…

— Не за това става дума, — каза тихо Никола. Гласът му, макар отслабнал, носеше онази стоманена нишка, която някога държеше къщата и двора изправени, като на корен. — Оставете ме за пет минути.

Маша замига неодобрително, но не посмя да възрази. Снаха — нефините градски навици избухваха в нея на искри, когато се сблъскваше с провинциалната упоритост на Никола. Но този път нещо в очите му не ѝ позволи да изрече нищо.

Никола се обърна обратно към кухнята и, с премерени стъпки, изчезна в тъмното антре. Дрън. Вратата на килера. След миг далечно изшумоляване, сякаш някой разрови кутии, стъкло почука в дърво, метал звънна по пода.

Синовете се спогледаха — израснали мъже, а се чувстваха пак онези момчета, които притичват боси през двора, за да поискат сладко от казана. Сергей се намръщи; от вината чертите му станаха по‑остри. Игор стисна шепа. Във всичкия натиск от последните месеци те дори не бяха се запитали защо татко им гледа със същия жив, дълбок поглед, както преди двадесет години, въпреки че се подпира на бастун.

Когато Никола се върна, в ръцете си държеше стар, побелял кашон, „Оцет 1996“, изписано със ситен молив. Кутията изглеждаше невзрачна, но той я придържаше така, сякаш носи порцелан. Сложи я на масата. Вътре, под пожълтяла вестникарска страница, лежеше груб тетрад за сметки, малка шивашка ножичка и… плик, запечатан с червен восък.

— Това е за вас, — каза бащата. — Няма как да го взема там, където ме изпращате.

Маша разпери ръце, за да подканя: „Хайде, време е!“ Но синовете ѝ махнаха да замълчи. Никола отвори тетрада и прелисти стр. Старата хартия изплака. На всяка страница — снимка, пришита с конец: къщата, когато още беше на плочи; младата им майка, усмихната, с китка маточина зад ухо; двамата братя на първия учебен ден. До снимките — бележки, планове, списъци с разходи.

— Започнах това, когато майка ви си отиде, — промълви. — Писах всяка година, за да не забравите колко струва трудът и колко струва любовта.

Сергей протегна пръсти, докосна ъгъла на една страница, където бе записано: „Септември ′10 — 12 кг ябълки, сладко за зимата, Игор помагаше.“ Хрип вътре в гърлото му изсъхна. Бях забравил…, помисли си той. Беше толкова зает да гради собствената си кариера в столицата.

Никола посочи восъчния плик.

— Това е писмото на майка ви. Написа го в онази нощ, когато разбра окончателно… че няма да оздравее. Даде ми го и каза: „Отворете, когато момчетата забравят.“ Мисля, че денят дойде.

Брадичката на Игор потрепери. Сергей пое дълбоко дъх, отвори плика. Вътре — аромат на сушена липа и мастило.

„Скъпи мои мъже,“ започваше почеркът. „Ако това четете, значи съм другаде, а вие — сами. Никога не позволявайте домът, който Никола построи, да стане чужд. В него има дъх на говеждо със сминдух, смях на деца, първите ви мечтания. Пазете го, пазете баща си. Ако някога човек ви убеди, че старият родител е тежест, спомнете си как той носеше сам дърветата за покрива, за да не се наложи вие да ходите далеч за дърва…“

Думите течаха като топъл мед. Но колкото по‑нататък четяха, толкова по‑силно гореше срамът им. Там, в последните редове, майка им беше оставила и завещание: къщата, с двора и прасковената градина, ставаше собственост на двамата братя само ако лично се грижат за Никола до края на дните му; ако го изоставят, имотът преминава към общината за дом‑приют.

Маша ахна. Игор се просълзи открито. Сергей се изправи и поклони леко към баща си, сякаш към стар учител.

— Тате… — гласът му пресекна. — Как можахме да стигнем дотук?

Никола се усмихна едва‑едва, уморено, но в очите му проблесна жив огън.

— Децата имат право да се объркат. Затова са децата. Важното е как се връщат, когато видят къде са кривнали.

Колата отвън свирна отново, нетърпелива. Но Маша, пребледняла, грабна чантичката с вещите и хвърли очи към шофьора през прозорчето:

— Отказваме! — извика и махна с ръка. — Няма да пътува днес.

Дъждът се смени със сняг — априлска лудост. През отворената врата струя студен въздух преля из коридора, сякаш самата пролет се обърка дали да плаче или да се смее.

Онова „НЕЩО“, което Никола бе предусетил, се случи точно тогава. Край стената, на дървената рафтчина, стоеше малка икона на свети Георги. При първата зимна буря преди години бурен вятър беше пукнал стъклото ѝ. Сега, под ударите на внезапното градушко‑сняг, рамката едва чуваемо натежа, килна се и падна. Но не върху пода — а право в отворените ръце на Игор, който бе пристъпил да затвори вратата.

Всички замръзнаха: икона, която не се пръсна, а сякаш беше подадена.

— Знак ли е? — прошепна Маша.

— Не знам, — отвърна Игор и преглътна. — Но разбрах, че няма връщане назад.

Те затвориха вратата към улицата и отвориха тази към сърцето си. Дома не напуснаха повече същия ден. Шофьорът си тръгна, колата потегли и фара ѝ угасна в завоя. А вътре къщата отново оживя — макар боята на тавана да се лющеше, макар тръбите да свиреха. През нощта, около дървената маса, на свещ, синовете и снаха заровиха ръце в картонената кутия, разглеждаха снимка след снимка, попиваха дните, в които бяха правени, и заедно с баща си плакаха и се смееха.

Сред документите, между стари сметки за тухли, се появи и скрита полица: още преди две десетилетия Никола бе застраховал живота си и къщата в полза на бъдещите си внуци. Никой не знаеше. В сметката вече се бе натрупала немалка сума — достатъчна да се ремонтира домът.

— Ето защо не смених дограмата, — обясни Никола. — Пестях за вас.

Сергей плесна с длан по масата:

— Няма да говорим повече за пестене! Утре започваме нов покрив, нова изолация! Игор, ще викнем майстори, но и ние ще помагаме.

— Аз… ще боядисвам, — тихо добави Маша, а бузите ѝ пламнаха.

Седмиците се превърнаха в месеци. Сергей разредени командировки, поиска дистанционна работа. Игор, макар в селската болница да имаше малка заплата като фелдшер, вече се връщаше всяка вечер навреме за семейна вечеря. Маша, която някога смяташе доматения сос за досадна червена работа, сега разсаждаше разсади под стъклото на стара рамка и мереше с конец разстоянията между лехите. Никола, озарен, сякаш десет години паднаха от плещите му, ходеше из двора, показваше как се подкастрят лозите, как се връзва доматика.

В края на лятото къщата се беше подмладила. Беше ѝ даден нов шанс. Съседите заговориха, че Никола е „съживил фамилията“. Дори свещеникът, минавайки за черквата, кимна одобрително на стегнатия нов покрив. По‑важно — в самото семейство се заличи онази бездънна пукнатина, която бе започнала с едно предложение за дом‑старчески.

В тая топла августовска вечер, когато звездите се сипеха над къщата, Никола събра всички на двора. На старата варосана стена прожектор хвърляше златна светлина. Бащата окачи в ръцете си дървената икона — вече здрава, ремонтирана, със сменено стъкло.

— Да знаете, — каза той, — човек може да преживее почти всичко… освен безразличието на децата си. Вие го убихте, но и вие го върнахте към живота ми. Затова нямам друга воля, освен да ви благословя.

Той прекръсти синовете, докосна с длан главата на Маша. От къщата, в старото радио, заскърца грамофонен запис на любимата песен на покойната му жена: „Притури се планината“. Вятърът разнесе гласа. Никола се облегна на стола, затвори очи и се усмихна. В онзи миг, казват съседите, цялата градина замириса на липа, макар да беше по никое време.

Но животът не спира в разцвета. След още две години първият внук, Давид, проплака в стаята до кухнята. Маша бе станала майка, Игор — щастлив до припадък баща. Сергей, все още ерген, правеше всичко по силите си да бъде забавният чичо — купуваше дървени кончета, сглобяваше кули от лего. Никола обикаляше с проходилката, но очите му пазеха мъдър пламък. „Ще успееш, момчето ми!“ — повтаряше на Давид, сякаш бебето вече разбира думите.

Когато малкият стана на три, за забава му подариха дървена количка. Никола седеше на пейката под прасковата, показваше как се мъти дъждовен облак и как трябва да се спасят пчелите. Сергей дойде от столицата със стоманен часовник на ръка, но остави телефона в антрето. В онези дни цялата фамилия беше в синхрон — както някога, когато майка им водеше вечерните молитви, а баща им държеше свещта.

После дойде болестта на Маша. Едно безобидно възпалено гърло се оказа лимфом. Тя отслабна, косата ѝ окапа. Къщата, тъкмо модернизирана, изведнъж стана болнична стая. За трети път Никола видя любим човек да увяхва в ръцете му.

Една нощ, докато другите спяха, бащата се наведе със сетни сили над леглото на снахата, сложи ѝ компрес от невен, целуна челото ѝ.

— Ти ме върна обратно, — прошепна ѝ. — Сега аз ще се боря за теб.

На другия ден организираха консултация в София. Сергей намери фондация; Игор караше, докато Никола отзад стискаше ръката на Маша. В болничния коридор лекарят, внушителен професор с очила, погледна изследванията и кимна:

— Има шанс. Тонка, но има.

Започнаха месеци на химиотерапии, лъчелечения, надежда и отчаяние, смесени като дъжд и слънце над ранна есен. Никола, макар вече огънат, пътуваше с тях при всяка възможност. Веднъж Игор протестира:

— Тате, много е изморително. Стой си вкъщи, ние ще се справим!

Старецът поглади сина си по рамото.

— Справянето не е деление на функции. Справянето е да си там, когато другият се страхува.

И той остана. В най‑тежкия цикъл, когато Маша не можеше да преглъща вода, Никола седеше до нея и четеше на глас избрано от стария си тетрад — страницата, където бе записано: „Зима ′06 — Маша се научи да плете, изненада ни с първата си шапка.“

Сълзи капеха върху чаршафа. И сякаш силата на любовта се смесваше с лекарството във вената ѝ. В късната пролет на следващата година анализите показаха ремисия. Маша се върна у дома — побеляла, но зряла като житен клас. Давид тичаше по двора, а тя след него, с лека шапка на гола глава.

В онзи момент Никола разбра, че пътят му приближава своя край. Една вечер повика синовете под прасковата, дървото, посадено в чест на сватбата му. Листата шумоляха като тихо радио.

— Синове мои, — каза той, — няма да видя Давид да завърши, но това е редът. Не се бойте. Домът ви е силен, защото го напълнихте с прошка.

Той вдигна чашка сладко от праскови, които по спомен се береха в деня на сватбата му. Изпи една лъжица. Игор прегърна баща си. Сергей постави длан на гърба му. До разсъмване разговаряха за планини, за първи любовни писма, за това как човек трябва да остави след себе си повече посадени дървета, отколкото отсечени.

На сутринта Никола не се събуди. Зората влезе през прозореца като благословия. На нощното шкафче намериха тетрадата, отворена на последната страница. Там, треперлив почерк, бе написано:

„Животът е тухла по тухла. Дори когато падне стената, основите остават. Синовете ми — вие сте основата на моите внуци. Обичайте се. И когато дойде време да си тръгнете, направете го така, че небето да ви запомни по мириса на цъфнала праскова.“

Погребението бе тихо, но цялото село се стекло. След траурния камбанен звън, в двора се събраха съседи, познати, самият професор‑онколог, донесъл букет диви ириси. Маша, пребледняла, но изправена, подаде по стрък белен босилек на всеки гост.

Сергей засади дрян до прасковата. Игор събра децата на улицата и им даде първите уроци по майсторене на хвърчила. Къщата, която едва не бе станала старчески дом за чужди хора, сега се огласяше от детски смях. Там, където по‑рано фаровете на колата примигваха нетърпеливо, набъбваше нова леха луциерна.

Всяка година на 9 май — деня, когато майка им бе написала писмото — семейството се събираше. Четеха страница по страница от тетрадата, после правеха нова: добавяха снимка, разказ, бележка за цената на хляба, песен, която Давид научил. Тетрадата растеше — вече в третия том.

Никой не говореше повече за старчески дом. Даже в селото, ако някой подхванеше тема за „онези модерни домове“, Сергей поклащаше глава и казваше:

— Нашият дом е тук, където прасковите цъфтят. Ако не можем да понасяме собствените си корени, няма да ни хване почва никъде.

И хората се усмихваха, защото разбираха, че мъжът с костюм от столицата е казал нещо по‑дълбоко от всички речи на кмета.

Години по‑късно, когато Давид държеше абитуриентския си букет, а до него вече подтичваха две по‑малки сестрички, в къщата се отвори старата врата на тавана. Там, под гредите, Сергей и Игор подредиха цяла малка музейна стая: тухла, на която пишеше „1992 — първа зидария“; чукът, с който Никола забиваше гвоздеи до последно; бастунът открай време; радиото, което пущаха само в дъждовни дни. А на стена, осветена с мек прожектор, закачи‑ха иконата на свети Георги, чийто паднал стъклопис преди години промени съдбата им.

Под нея бяха гравирали: „Домът е памет, паметта е дом.“

И когато чужди хора идваха да разгледат тази малка експозиция, Давид ‑ вече студент по архитектура ‑ им разказваше историята: как понякога човек строи тухла по тухла, а истинската стена се гради в сърцето. Как „НЕЩО“-то, онзи миг на съмнение, е дар: спирата, за да видиш накъде вървиш. Как един паднал образ може да изправи цял род. И как, ако протегнеш ръка навреме, можеш да спасиш не само баща си, а и собственото си бъдеще.

Из двора вятърът люлееше клони, пчели бръмчаха, а прасковата, за която всички се грижеха, цъфтеше година след година — с невидими, но вездесъщи цветове, които ухаеха на липа и на прошка.

ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИСТОРИИ:

Сергей натисна газта. Това пътуване било толкова дълго, че той казал на жена си по телефона: „Каринка, вече съм забравил как изглеждаш.“ Тя само се засмяла в отговор. „Ще дойдеш и веднага ще си спомниш. И изобщо, как би могъл да забравиш, след като живеем с теб вече цели десет години? Време е да си спомниш.“

Карина се заливаше от смях, а Сергей дори преобърна всичко в гърдите си, защото тя ужасно му липсваше. „Е, този път поне ще бъда вкъщи по-дълго. Дават колата за ремонт“.

„Това е добре. Ти също ми липсваше.“ Сергей трябваше да се върне след седмица, но някак си се появи товар на автостоп, после един приятел с товар се качи на магистралата, товарът му беше претоварен на Сергей и той се втурна на края на света, защото срокът гореше, а наказанието беше такова, че щеше да се наложи да седят без заплати два месеца.

Помолиха го да изчака три дни и пак намериха много благоприятен товар, и пак не в посока към дома. Сергей обичаше пътя, а този беше толкова благоприятен. Най-сетне щяха да могат да направят ремонта, за който Карина говореше все по-често напоследък.

Бяха женени от десет години, но чувствата им изобщо не бяха избледнели. Макар че преди две години семейството им едва не се разпадна. Просто един ден Сергей получи призовка за развод.

Помисли, че е някаква грешка, и отиде да сподели възмущението си на Карина, но тя сведе очи. „Аз съм тази, която подаде молба за развод.“ Сергей също изпусна хартията от ръцете сиһттр://….

„Как си? Защо? Нищо не разбирам.“ И Карина се разплака. „Серьожа, ти си добър, ти си прекрасен, аз много те обичам, но не съм достойна за теб.

Ще срещнеш по-добра жена, която със сигурност ще те дари с дете“. Той седна бавно на дивана. „Значи това е така? Решихте всичко сами, не попитахте никого за нищо.

Е, ако това искаш, тогава ще се разведем“. Той грабна якето си и избяга на улицата. Дълго време се скиташе по улиците.

Прибрал се вкъщи чак през нощта. Включил светлината в кухнята и се стреснал. Карина седеше на масата.

Лицето ѝ беше подпухнало от сълзи и изобщо беше толкова жалка, че Сергей не можеше да продължи да се ядосва. Той зае място срещу нея. „Искам да ме чуеш.

Не искам нито едно дете без теб, разбираш ли? Искам винаги да си до мен, винаги. Обичам те и наистина се надявам да не се случват повече такива неща в нашето семейство“. Карина отново избухна в сълзи и се хвърли на врата му.

„Толкова се страхувах, толкова се страхувах, че ще трябва да живея без теб.“ Темата за децата се превръща в болезнена за Карина три години след сватбата. Сергей не разбираше защо тя е толкова фиксирана, в края на краищата не толкова отдавна те и живееха.

Но съпругата сякаш се побърка. Самата тя тичаше по лекари и го влачеше със себе си. Всички лекари казваха едно и също: „Всичко е наред, изчакайте“.

Но Карина се разплакала и тръгнала да търси друга клиника. Тогава щеше да изглежда, че ще се примирят, така си мислеше Сергей, но се оказа, че не е така. Самият той не разбираше защо не се сработват, но реши, че когато му дойде времето, тогава всичко ще бъде, а ако не, добре, значи не е съдба.

Разбира се, искаше да има деца, но нямаше намерение да прави от това катастрофа. Прибра се вкъщи чак вечерта. Във входа миришеше на някакво вкусно месо и Сергей беше сигурен – то беше от тяхната квартира.

Нямаше време да отвори вратата, тя се отвори сама и Карина с писък увисна на врата му. Мъжът вдиша родната миризма на жена си и си помисли, че все още е много щастлив, толкова нещастен, колкото никой. Два дни бедствал и не излизал от къщи, а на третия Карина отишла някъде.

Къде отиваш? А, Сергей, събрали се в банята с приятелки, отдавна са се договорили, неудобно е да откажеш. Сергей се засмя. А помниш ли как преди не харесваше баните, през цялото време казваше „фу, там е горещо, има хора.

Беше вярно. В града почти всеки има вана или душ, но Сергей много обичаше да ходи на баня. Не толкова да се измие, колкото да се изпари.

Отначало Карина категорично отказваше да ходи с него. Веднъж той все пак успя да я убеди. Не може да се каже, че младата съпруга беше възхитена, но мнението ѝ малко се промени.

Сега от време на време тя се съгласяваше да придружава Сергей. Ех, и ето че тя дори тръгна без него. Сергей се протегна.

– Е, върви, и аз мисля да поспя, след пътя не мога да спя. Карина го целуна по бузата. – Почивай, скъпи, няма да се бавя дълго.

Когато той се събуди, Карина вече беше заета в кухнята. Лицето ѝ беше зачервено и си личеше, че е изкарала страхотна парна баня. – О, ти сияеш, трябва да се измъкна някак си.

– Трябва да тръгнеш. – Утре трябва да отидеш, няма какво да правиш, освен да се провираш през дивана. Сергей се засмя.

– Е, ако толкова се притесняваш за дивана, утре сутринта ще отида да пазарувам и ще купя всичко за ремонта, а после на баня. Карина се усмихна в отговор. – Значи ще отидеш, ще се изпариш, ще се накиснеш, за да ремонтираш чисто? – Точно така.

Вечеряха и Карина си легна, като каза, че е уморена. Той я покри с одеяло и излезе. – Наистина се чувстваш уморена след баня…

Остави я да спи, а той ще гледа един филм. Изминаха няколко дни. Ремонтът беше в разгара си.

Карина обяви, че отново ще ходи на баня. Той беше изненадан. – Съвсем наскоро си бил там.

– Серьожа, мисля, че това е прах, вар, лепило, те просто се впиха в мен. Само в банята ще стане. – Не се притеснявай, Катя ще ми прави компания, за да не съм сама.

– Върви напред, разбира се. Не се задържай прекалено дълго там. – Добре, скъпа.

Карина избяга, а инструментите на Сергей изпадат от ръцете му. Какво не е наред с нея? Тя не обичаше баните, а сега ги обича. Странно е.

Може би си има някой друг? Тази мисъл накара Сергей да седне. Защо? Всичко може да е така. В края на краищата лекарите не казват при кой от тях е проблемът.

Може би изобщо не става дума за Карина, както те някак си мислят. Може би става дума за него? Тогава е съвсем естествено Карина да се опита да забременее от някой друг. На Сергей дори му беше трудно да диша.

Как би могло да бъде това? Той поклати глава. Не, това е лудост. Не може да е така.

Мъжът се изправи. Това е много просто. Сега и той ще отиде в банята.

И ако жена му го види, ще каже, че го е ядосала, а той също е решил да измие строителния прах. Той се приготви бързо. Изтича на улицата.

Спря се. Добре, в града има две бани. В коя от тях би могла да отиде Карина? Едната беше стара, съветска, но другата беше модерна.

Тя разполага с цялото оборудване, но е частна. Е, разликата в парите е малка, но разликата в парните бани е значителна. Той решително тръгна по улицата.

И докато вървеше, се сети, че старата баня ще е точно по пътя към новата. Затова щеше да надникне вътре. Старата баня беше затворена за ремонт и, съдейки по състоянието ѝ, беше затворена повече от ден, но всичко се беше решило от само себе си.

Точно както си мислеше, Карина беше в новата баня. Той тръгна нататък. Не беше толкова далеч, само две пресечки.

Серьожа! Някой го извика. Той се обърна. Обърна се и замръзна.

Беше Катя, приятелка на жена му, която в момента трябваше да е в банята. – Катя? Жената се засмя. – Защо си толкова изненадан, сякаш си видял призрак? – Не, това съм само аз.

Къде отиваш? Да не отиваш в банята? – Да, мислех да изпробвам новата си метла. – О, имаш късмет, но аз не съм ходил на баня от цяла вечност. От година със сигурност.

– Нямам време за нищо. Е, ще тичам. Кажи здрасти на Каринка.

– Добре, ще й кажа. Катя побягна, а Сергей постоя известно време безмълвен. Е, това е краят на щастливия семеен живот, можем да се приберем у дома.

Какъв е смисълът сега да ходим в банята? Ами ако там види нещо, което изобщо няма да може да прости на Карина? Няма да може да се сдържи, ще направи някоя глупост, а тя всъщност не е виновна за нищо. Всеки човек иска да бъде щастлив, а без деца това не може да бъде пълноценно. Той продължи напред с решителност.

Но не, той трябва да види всичко, трябва да каже на Карина, че не я обвинява за нищо, че сам ще подаде молба за развод и ще я освободи от присъствието си. След няколко минути Сергей стигна до банята. Не искаше да мисли за нищо друго, искаше да свърши всичко възможно най-скоро.

Беше жалко, разбира се, че се получи така. Нима той не заслужаваше нормален разговор, без измами? Сергей дръпна вратата и я отвори. Във фоайето беше тихо, странно, сякаш днес не беше работен ден.

Той се насочи към вратата към съблекалнята. – Човече, ти не можеш ли да четеш? На вратата има съобщение, че днес банята не е отворена за посетители. Той се обърна объркано към една жена, която излезе от някаква врата.

– Какво имаш предвид, че не е отворена? Би трябвало да е отворена. – Би трябвало, но не е задължително, тоест, разбира се, че работи, но не за всички. Лицето на Сергей потъмня.

– За малцина избрани? Жената изведнъж се усмихна. – Е, до известна степен да. Тъкмо имаше време да довърши, тъй като вратата на съблекалнята се отвори и оттам с писъци и крясъци се изсипаха децата…

Около петгодишни. Сергей се олюля и погледна зачервените деца, а жената им раздаваше якета. – Михайловна, върнете се по-късно, ще пием чай, докато докарат следващата група.

Той се обърна при познатия глас и срещна очите на Карина. – Серьожа? Тя въздъхна. – Какво правиш тук? А той стоеше там и не осъзнаваше какво прави тук.

– Аз? Аз също отидох в банята и се запознах с Катя, която би трябвало да е с теб. – Карина, какво става? Защо ме лъжеш? – Хайде, ще ти обясня всичко. Тя го повлече след себе си и Сергей нямаше друг избор, освен да я последва.

Влязоха в някаква стая. Имаше маса, два дивана. – Виждам, че ти си тази, която знае всичко.

Карина бързо го погледна. – Сергей, не казвай неща, за които после ще съжаляваш. Ти си измислил някаква глупост за себе си.

Седни. Сергей седна. Той не разбираше нищо и му стана някак страшно.

Сърцето му хлипаше, липсваше му въздух. – Сергей, веднъж дойдох в банята. Изобщо, срещнах се тук с един познат.

Тя работи в един дом за сираци. Каза ми, че там имат някакъв голям срив. Сменят тръбите, няма вода, внасят храна, но е мизерия да се мият децата.

Разговорът ни беше подслушан от собственика на баничарницата. Както се оказа, самата тя е от сиропиталището. Тя предложи да затваряме банята два пъти седмично, така да се каже, за специална служба.

Единственият проблем беше, че нямаше кой да измие малчуганите. Е, в сиропиталището няма толкова много персонал. Затова се съгласих да помогна.

Сергей седеше там и имаше чувството, че се отпуска. И колкото по-лесно се чувстваше, толкова повече осъзнаваше колко го е срам. Толкова се срамуваше, че дори не искаше да погледне Карина.

В този момент вратата се отвори, надникна същата жена, която го беше смъмрила. „Карина, там е пристигнала следващата група и твоят бутон там вече те търси“. Сергей погледна изненадано Карина, а жената, смутена, се отправи към вратата.

Той я последва. Във фоайето имаше около десет деца, също толкова малки, но може би с година по-малки от първата група, която Сергей беше видял тук. Едно момиченце се отдели от тълпата и се втурна към Карина.

„Мамо, Карина, и аз те търсих!“. Карина вдигна момиченцето на ръце. „Аз съм тук, никъде не съм ходила.“ Сергей мълчаливо излезе от баничарницата и се насочи към къщата.

Настроението беше странно. Преди половин час беше ядосан, ядосан на жена си, която му изневеряваше, а сега беше също толкова ядосан на себе си, само на себе си. Вероятно се държи така, че жена му не иска да разказва за някои негови афери, а това малко синеоко момиченце прегърна Карина, сякаш наистина беше нейна майка.

Карина дойде вечерта. Сергей седеше на пода и завиваше една полица. Тя влезе в стаята и седна на дивана.

„Обидена ли си от мен?“ Той я погледна изненадано. „Я? На теб?“ „Не, разбира се, че не. Просто виждам поне веднъж колко по-мила и състрадателна си от мен.“ ….

„Хайде, ти си мъж, а мъжете виждат нещата по различен начин“. „Съжалявам, Карин, съжалявам, че си помислих нещо лошо за теб.“ Жената се усмихна.

„Това си беше моя грешка, направих го в тайна. Сега ще вечеряме.“ По време на вечерята Сергей попита за онова момиче.

Карина веднага се оживи. „Нямаш представа какво е това дете? Не е дете, а чудо. Родителите ѝ са починали, а бабите ѝ не са имали нужда от нея.

Е, може би те дори не съществуват. Както и да е, момиченцето е толкова умно, толкова обичливо и не се обезсърчава“. Цяла вечер Сергей слушаше с усмивка пакостите и смешните изказвания на Настенка.

Изглеждаше, че за Настя Карина може да говори безкрайно. Когато си легнаха, съпругът се усмихна. „Отегчих те с историите за момичето“.

„Защо? На мен ми беше интересно да я чуя, нали?“. Той се поколеба за миг. „Не знам, може би говоря глупости, разбира се, но ако изпитваш такава привързаност, може би трябва да помислиш да я вземеш?“ Той усети как съпругата му замръзва. Искаше вече да каже „не“, не мислеше сериозно, че тя се е обидила.

Но Карина внезапно го прегърна толкова силно, че той едва не се задави. „Страхувах се дори да те попитам това. Ти си най-, най-прекрасният.“

Не беше минало много време, а Сергей бързаше да излезе от рейса още по-бързо. Сега вкъщи го чакаше не едно, а две любящи сърца. Някак бързо беше забравил, че Настя не е тяхна роднина.

Имаше силното усещане, че момичето е при тях от самото си раждане, а той и Карина са истинските ѝ родители. Ако историята ви е харесала, моля, подкрепете ме с бутона за вдигане на палец. Това е само едно действие за вас, но за мен означава много.

ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИСТОРИИ:

Седнал в офиса си, Вячеслав се облегна назад в удобния си стол, а на лицето му се прокрадваше доволна усмивка. Той не можеше да спре да се удивлява как ресторантът му, сега гордост на целия град, беше придобил толкова голяма слава.

Собственикът на ресторанта заповяда на една бездомна възрастна жена да си дояде хляба и веднага да си тръгне! Но скоро той падна на колене пред нея и се разрида… Най-добрите ресторанти наблизо. И несъмнено това се дължеше на изисканата кухня, на добре сработения професионален екип и, разбира се, на превъзходната атмосфера.

В мислите си Вячеслав отново се върна към дългия път към своята мечта, който продължи над 20 години и започна в трудните години на деветдесетте. Тогава често му се налагаше да взема решения на момента и да поема рискове, за да оцелее в силно конкурентна среда.

Спомняйки си този период, Вячеслав особено топло мислеше за дядо си, Леонид Макарович. Той безспорно изигра решаваща роля за успеха на внука си, когато въпреки възрастта си взе важното решение – да продаде семейната вила и да даде парите на Вячеслав. Леонид Макарович казваше, че вече нямат нужда от вилата и че вижда у внука си човек, готов да прави бизнес.

Тези средства станаха начален капитал за ресторантьорските начинания на Вячеслав. Започвайки с откриването на малък бюфет на местния пазар, после и кафене на гарата, той работеше усилено и постепенно разширяваше дейността си. Усилията му и стремежът към съвършенство доведоха дотам, че ресторантът му се превърна в най-добрия в града, с прочут италиански готвач.

Пътят не бе лесен, но всяко взето решение и всяка стъпка се оправдаваха, като постепенно го приближаваха до сбъдването на мечтата на целия му живот. Така приятните размишления на Вячеслав бяха внезапно прекъснати от тихи гласове зад вратата на офиса му.

Вера, една от сервитьорките, недоволно споделяше възмущението си пред колежка за възрастната жена, която често се мяркаше край ресторанта и дразнеше всички служители. Вячеслав се приближи до прозореца и на улицата видя старица, която изглеждаше много бедна и неугледна. Макар да не беше твърде стара, ужасната ѝ неподдържаност я състаряваше – дрехите ѝ бяха мръсни, прошарената ѝ коса сплъстена, а лицето – посивяло.

Жената стоеше и се взираше жадно през прозорците на ресторанта, където гостите се наслаждаваха на изискани ястия. Тя преглъщаше лакомо, очевидно силно гладна. В този момент вратата на офиса на Вячеслав се почука тихо.

Вера, същата сервитьорка, се подаде през вратата, а лицето ѝ изразяваше силно безпокойство. С леко треперещ глас тя съобщи на Вячеслав Иванович, че отново се е случила неприятна ситуация с бездомната жена. Почувствал неволнo раздразнение, Вячеслав веднага попита къде е охраната, тъй като именно тя трябваше да се занимава с подобни случаи, а не собственикът на ресторанта.

Мария, друга сервитьорка, също се появи на вратата и побърза да добави, че охранителят вече се опитал да прогони жената, но тя се върнала. На Вячеслав никак не му се искаше ресторантът му да стане център на нежелано внимание, тъй като тази бездомна старица определено отблъскваше клиентите. Всеки път, щом посетителите я забележеха през прозорците на ресторанта, по лицата им се изписваше отвращение, което, разбира се, се отразяваше негативно на атмосферата и апетита на гостите.

Разбирайки, че ситуацията изисква незабавно решение, Вячеслав реши да не отлага. Той веднага се обади в полицията, като ги помоли възможно най-деликатно и тихо да въдворят ред и просто да отведат жената от ресторанта му. Полицаите пристигнаха бързо, внимателно настаниха старицата в колата и я откараха, без да привличат любопитни погледи. Най-добрите ресторанти наблизо.

Вячеслав наблюдаваше внимателно сцената, размишлявайки какво може да е довело тази жена до улицата. В ума му изплуваха спомени за баба му Анна, която заедно с дядо му, Леонид Макарович, го бе отгледала от петгодишна възраст, след трагичната смърт на баща му. Почти не помнеше майка си, защото тя просто изчезнала от живота му скоро след смъртта на съпруга си.

Като дете, малкият Слава често слушаше как баба и дядо му разказваха, че майка му е заминала далеч. Но дълбоко в себе си той винаги продължаваше да я чака да се върне. Дълго плачеше, усещайки се изоставен, и дори се опитваше да я открие, като пишеше няколко писма до полицията с молба за помощ.

Въпреки това, трогателните му писма се връщаха при дядо му, който работеше в градската администрация. Когато семейството се готвеше да се мести в столицата, малкият Слава твърдо заяви: „Ами ако мама се върне, а мен ме няма? Как ще ме намери тогава?“ Тези детски страхове и обиди живяха дълго в сърцето му, но животът си вървеше.

С годините спомените за майка му започнаха да избледняват, отстъпвайки място на нови грижи и постижения. И тогава един ден, по време на поредната разгорещена кавга, баба му, напълно изгубила търпение, му изкрещя нещо ужасно: „Майка ти отдавна е умряла!“ И секунда по-късно добави, че вероятно някъде е замръзнала до някоя ограда от пиене и студ.

Слава замръзна в шок, неспособен да повярва на чутото. Дядо му веднага възнегодува, укорявайки баба му за тежките думи, настоявайки, че е грешно да се говори така, особено пред дете. Бабата, обръщайки се настрани, веднага се разплака, признавайки, че вече не може да носи тази болка, която буквално разкъсва сърцето ѝ.

Дядото, доближавайки се до нея, я прегърна нежно и ѝ прошепна нещо на ухото, опитвайки се да я успокои. После, обръщайки се към Слава, го повикаха при себе си и започнаха да го уверяват, че винаги ще бъдат до него, за да го подкрепят и да го обграждат с любов, въпреки всички трудности и горчивина, през които трябваше да преминат заедно. Славка беше напълно объркан, неспособен да приеме, че майка му, която помнеше като красива и весела, никога няма да се върне.

Той я бе чакал толкова дълго, надявайки се, че някой ден тя ще се появи на прага им. С времето болката постепенно утихна и накрая избледня от паметта му. Но любимият му дядо, верен на думата си, винаги бе до него и го подкрепяше във всички начинания, използвайки всичките си връзки и финансови възможности, за да помогне на внука си да постигне успех.

Когато Вячеслав отвори първия си малък ресторант, баба му и дядо му вече бяха доста възрастни. Те си отидоха един след друг, в същата година, когато заведението започна да дава първите си плодове. По това време Вячеслав вече имаше собствено семейство, което му помогна по-лесно да се справи със загубата. Поръчки за храна за вкъщи от ресторанта

Женен за любимата си Лилия, която смяташе за идеалната жена, той намери истинското си щастие. Имаха прекрасен син Иван, кръстен на бащата на Славкин. Когато бабата и дядото разбраха, че скоро ще имат правнук, радостта им беше безмерна.

С времето Вячеслав и Лилия имаха и дъщеря. Вячеслав мечтаеше да я кръсти на името на майка си, но горчивите спомени от миналото и несъгласието на жена му го накараха да се откаже от тази идея. След дълги обсъждания се спряха на името Олга.

Годините минаваха бързо, децата им пораснаха, а синът им скоро се готвеше да се ожени за чудесно момиче. Вячеслав и Лилия радостно одобриха избора му, тъй като бъдещата булка им допадна много. И ето че, когато и двамата съпрузи бяха над петдесетгодишни, мислите им все по-често се връщаха към бъдещите внуци, за които вече бяха почнали да мечтаят.

За Вячеслав семейството винаги оставаше свещен приоритет, не по-маловажно от ресторантьорския му бизнес, който той продължаваше да развива с постоянен успех. Една сутрин, когато пристигна на работа, Слава реши да направи малка проверка в ресторанта.

Да види как работи кухнята, дали всичко е наред в складовете. И по време на проверката попадна на неочаквана сцена при служебния вход. Една възрастна жена с вид на бездомна седеше до новата чистачка Аня, която я хранеше от чиния.

Аня, щом видя появата на собственика на ресторанта, моментално млъкна и се смути. Вячеслав я попита учудено: „Какво става тук?“ Но под привидното му спокойствие всъщност бушуваше истинска буря от емоции. В себе си Слава буквално кипеше от гняв, естествено притеснен за репутацията на заведението.

Той си мислеше колко много го вълнува фактът, че Аня изобщо не се е замислила как такава сцена би се отразила на престижа на ресторанта, където, между другото, се хранят влиятелни и уважавани хора. Когато Аня се опита да се оправдае, обяснявайки, че носи храна от вкъщи, защото ѝ е жал за старицата, Вячеслав вече не можеше да сдържа емоциите си. Той рязко я прекъсна, посочвайки големите рискове, които присъствието на тази жена можеше да създаде за клиентите на ресторанта. Най-добрите ресторанти наблизо

Репутацията на заведението, което той бе изграждал с години, беше негов основен приоритет и самата мисъл, че една невнимателна постъпка можеше да разруши всичко, го влудяваше – как смееше тя! Аня мълчеше, гледайки в земята и стискайки парче хляб в ръцете си, което още не бе успяла да даде на бедната старица. В този момент възрастната жена се опита да защити Аня, като се опитваше да успокои разгневения шеф.

Но Вячеслав беше твърде бесен, за да я изслуша, а на лицето му се четеше явна презрителност. Старицата, въпреки Славиния гняв, още веднъж помоли да не се карат на Аня, обяснявайки, че момичето просто се опитвало да постъпи човешки. Но заслепен от яда си, Вячеслав само я изгледа злобно и след това насочи поглед към Аня.

Изведнъж той ѝ грабна хляба от ръцете и го хвърли право в лицето на старицата, придружавайки жеста с вик и изискване тя да се махне и никога повече да не се появява тук. След това строго предупреди Аня, че следващия път ще бъде уволнена. Аня само мълчаливо кимна, показвайки, че е разбрала заплахата.

Старицата мълчаливо вдигна хляба от земята и внимателно изтупа праха от него, а като погледна момичето с благодарност, каза: „Всяка беда се преживява с хляб“, след което спокойно си тръгна. Тези думи неочаквано пронизаха Слава, карайки го да замръзне на прага на ресторанта. Внезапно си спомни как в детството майка му, която отдавна бе изчезнала от живота му, казваше същите думи: „Всяка беда се преживява с хляб.“

Обръщайки се към старицата, Слава настоя: „Откъде знаете този израз?“ Жената спокойно отговори, че това било просто една поговорка, а на въпроса му за името ѝ, тя се представи като Любов Василиевна. Чувайки това име и бащино име, Слава усети как го побива тръпка.

Струваше му се, че тези думи са като завръщане в детството, когато майка му, която също се казваше така, го утешаваше с парче топъл хляб, след като беше паднал от колелото. Никога не бе чувал тази фраза от никого другиго и изведнъж го обзе силна тревога. Нима тази старица, с бездомния си вид, може да е отдавна изгубената му майка? Когато възрастната жена се обърна, готвейки се да си тръгне, Вячеслав, обзет от мрачно предчувствие, рязко я спря и я покани в офиса си.

Аня и старицата си размениха погледи, а по лицата им се четеше пълно недоумение. Такъв неочакван обрат в поведението на Слава ги остави без думи. Допреди миг той бе олицетворение на жестокост и студенина, а сега изведнъж проявяваше признаци на състрадание.

Опитвайки се да смекчи остротата на предишните си думи и действия, мъжът направи още една изненадваща крачка. Той предложи на старицата да влезе в ресторанта, където искрено искаше да ѝ се извини и да я покани на обяд. Персоналът на заведението бе зашеметен от такъв рязък обрат на поведение у шефа.

Самият Слава не разбираше съвсем какво точно го водеше. Всъщност той се опитваше да открие в тази жена чертите на своята отдавна изчезнала майка и така да успокои детското си желание да върне загубения родител. Думите на благодарност, изречени от старицата, докоснаха някаква дълбока струна в душата на Слава.

Неочаквано той се заинтересува дали тя има син и други роднини. Но отговорът беше тъжен. Животът ѝ, изпълнен с прости радости и битови трудности, бил разрушен за миг от ужасна трагедия.

Историята за сина ѝ Славочка и щастливия семеен живот, който внезапно се разпаднал след смъртта на съпруга ѝ Иван, разтърси Вячеслав дълбоко. Той започна да търси връзки и съвпадения със собствената си съдба, дори намирайки неочаквани паралели между живота си и нейния. Докато я слушаше, в душата му се пробуждаха нови чувства – състрадание и разбиране.

Вячеслав, погълнат от разказа на старицата, не можеше да повярва на случващото се. Всяка нейна дума му звучеше като ехо от собствената му история. Спомените за родителите му и дори техните имена съвпадаха напълно.

Той продължи да я слуша внимателно, а в нейната житейска история изплуваха все повече и повече паралели с миналото му. „Когато погребахме моя Ванечка, седмица по-късно неочаквано дойдоха свекърите и заявиха, че внукът ми Славочка трябвало да се премести при тях. Аз, разбира се, категорично отказах, но тогава те ме заплашиха, че ако не се съглася доброволно, ще вземат сина ми насила.

Не им повярвах и просто ги изгоних от къщи. Но точно месец по-късно в магазина, където работех, започна сериозна ревизия и бяха открити такива големи липси, че беше трудно да се повярва. Документите изглеждаха безупречно, но мен ме обвиниха в големи присвоявания“, продължи да си спомня Любов Василиевна.

„И в крайна сметка ме осъдиха на дълъг срок – почти десет години затвор. Абсолютно невинна, ме вкараха зад решетките. Защо го направиха? А аз си излежах присъдата от край до край.

Още в затвора научих, че са ме лишили от родителски права. Малкият ми Славочка беше останал без биологичната си майка. Когато ме освободиха, разбрах, че в служебното ни жилище вече живеят други хора, а свекърите ми били заминали.

А къде точно – никой не ми каза, а и сина ми бяха отнели. Но животът продължи. Няколко години по-късно се омъжих повторно за добър човек, но беше късно да имаме деца.“

Вячеслав беше смаян до дъното на душата си. Нима тази жена разказваше история, която така силно съвпадаше с неговото собствено минало? Преодолявайки вътрешното объркване, той реши да я попита за името на града, както и за имената на родителите на съпруга ѝ. И отново попадна на удивително съвпадение.

Но как можеше да е възможно? Сърцето на Слава заби ускорено, защото сега пред него седеше собствената му майка – жива и реална. Но защо тогава баба му и дядо му го бяха уверявали, че отдавна е починала? Значи са излъгали. Но как можеха? Та те са виждали колко страда без майка.

Явно така просто са се отървали от нежеланата снаха, съсипали са живота ѝ и са я разделили със сина ѝ. Слава усети остра болка в гърдите, отново си припомни детската любов към майка си, нейните нежни целувки и топли думи на утеха след паданията от велосипеда. Но възможно ли бе всичко това да е някакво нелепо съвпадение? Нима баба му и дядо му можеха да бъдат толкова жестоки? Любов продължаваше разказа си, сякаш ѝ бе нужно да излее болката си пред някого, само да бъде чута.

„След смъртта на втория ми съпруг веднага заминах от града на село“, продължи Любов Василиевна. „Там живях в родната къща на родителите ми и работех във фермата до пенсия. Но един ден къщата ми изгоря при пожар, предизвикан от късо съединение в ел. инсталацията. Едва успях да се спася, а къщата изгоря до основи.

Останах при съседи за месец, а после ми предложиха да се преместя в столицата. Търсеха работници в една шивашка фабрика и дори обещаваха да осигурят общежитие. Аз, разбира се, се съгласих, защото умеех да шия, а и не ми пукаше особено колко ще ми плащат.

Живеех там, колкото да свързвам двата края. Но и тази работа прекъснаха – фабриката фалира. Започнаха тежки времена за мен, работех като чистачка, понякога подавах документи за социални помощи. Така или иначе останах на улицата…“

При тези думи Слава вече не можеше да издържа и се разплака. Съвестта го гризеше – нима току-що бе хвърлил хляб по собствената си майка? Каква жестокост! Не му стигнаха силите дори да ѝ се извини, а тя продължаваше да му разказва през сълзи за несгодите си.

Изведнъж Вячеслав я попита къде живее сега. Тя отговори, че конкретно „живеене“ е силно казано, най-често нощува в подлези или изоставени сгради, а понякога, когато намери някоя по-добра душа, ѝ дават подслон за ден-два. Слава веднага ѝ предложи да я заведе на лекар, но тя се възпротиви, смятайки, че е само настинка и няма пари за лекарства.

Вячеслав категорично настоя да я заведе в болница и не слушаше възраженията ѝ. Успя да убеди своя позната, която работеше в местна клиника, да хоспитализира жената с оглед на сериозното ѝ състояние. Но когато пристигнаха там, стана ясно, че отдавна не се касае просто за настинка.

„Имаме една бездомна пациентка“, каза сестрата на регистратурата презрително. „Да не е с туберкулоза?“ – попита Слава.

„Не, дробовете ѝ са добре“, поклати глава сестрата. „Но я блъсна кола и има сложни травми. Лекарите, разбира се, ѝ направиха операция, но сега се нуждае от скъпи лекарства за сериозно лечение, а тя изобщо не ги притежава. Без тях няма да издържи дълго.“

Слава настоя да го заведат при тази жена веднага. Щом влезе в стаята, веднага я позна – толкова близка и любима. Тя лежеше на леглото, измъчена и бледа.

Вячеслав, спомняйки си младата и красива си майка, нежно докосна ръката ѝ. „Моя скъпа мамо, здравей!“ – прошепна той. Сестрата наблизо дори отстъпи назад от чутото.

„Нима такъв приличен мъж може да има такава майка?“ – мина ѝ през ум. Любов Василиевна отвори очи и погледна Слава с обич. „Кой си ти?“ – прошепна тя със сухи устни. „Аз съм твоят син!“ – отвърна мъжът с разтреперан глас.

„Не вярвам!“ – на челото на жената изби пот. Тя опита да се надигне, но от болка пак се отпусна назад на възглавницата. „Възможно ли е наистина да си моят Славочка? Не, това е някаква грешка!“

Тя се вгледа внимателно в лицето му и с всяка секунда откриваше все повече познати черти. Спомни си как при първата им среща си бе помислила, че той е просто мил човек, който иска да ѝ помогне.

„Но дали наистина може да е моят син? Това явно е някаква глупава шега!“ – мина през ума ѝ. Вячеслав извади документ с резултатите от ДНК тест и прочете на глас написаното. Вече нямаше съмнение. „Още от самото начало ли се досещаше?“ – усмихна се жената, все още недоумяваща.

„Не съвсем от самото начало“, призна Слава. „Беше истинска поредица от удивителни съвпадения. И онази твоя поговорка за хляба…

Спомних си как идвах при теб със ожулени колене, а ти ме успокояваше с топъл хляб.“
„Спомням си всичко, сине“, разплака се Любов. „Жалко, че се срещаме толкова късно. Не ми остава много време.

Не, не казвай нищо!“ – извика Слава веднага. „Намерих те и не мога да те загубя пак. Ще те излекувам. И ще живееш дълго и щастливо. Чуваш ли ме? Няма да те изоставя, мамо!“

И наистина, Вячеслав премести Любов Василиевна в най-добрата клиника в града. Купи ѝ най-скъпите и ефективни лекарства, и постепенно състоянието ѝ се подобри. А скоро след това Слава я взе при себе си от болницата заедно с цялото си семейство. Децата и съпругата му бързо намериха общ език със свекърва си и баба си, която се оказа много мила жена.

Всички вкъщи бяха просто щастливи, най-вече Слава, защото майка му отново беше до него. Макар и възрастна, Любов Василиевна най-накрая изпита истинско щастие. Истинското майчино щастие.

ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ:

Глеб напусна клиниката. Той замръзна на стъпалата на верандата, сякаш се колебаеше дали да направи следващата крачка, и се огледа в света около себе си. Времето беше отвратително дори за стандартите на късната есен: оловно сиво небе с тежки облаци, които сякаш щяха да докоснат върховете на падналите дървета.

Черните им клони стърчаха като изгорели кибрити във всички посоки, подчертавайки безжизнеността на пейзажа. Вчерашният сняг, първият за годината, вчера толкова ослепително бял, мокър и обещаващ, днес се превърна в неподдържана кал под краката на минувачите.

Хората вървяха, леко прегърбени, сякаш се опитваха да станат по-малки и незабележими. Погледите им бяха насочени надолу, под краката им: всеки се опитваше да избегне коварните локви и ледените буци мръсен сняг. Да се подхлъзнеш, да намокриш краката си в ледената вода или, още по-лошо, да се опънеш насред улицата, беше съмнително удоволствие.

Целият град беше обагрен в депресиращи сиви тонове, като на стари снимки: безцветен, мръсен, скучен. Но, парадоксално, Глеб гледаше на тази тълпа от небрежни минувачи с тиха завист. Завиждаше им за правото да са недоволни от калта, от измокрените си обувки, дори от лошото си настроение, което щеше да се промени веднага щом изгрееше слънцето.

В края на краищата, те имаха целия си живот пред себе си, с всичките му радости и скърби, възходи и падения. За разлика от него. В десния джоб на палтото му, като тежък камък, лежеше решението му.

Медицински картон с разноцветни листове с изследвания, заключения на специалисти и накрая, на последната страница, диагноза с почерка на лекаря. Диагноза, която зачерква с един замах целия му предишен живот, всичките му планове, всичките му надежди, като дръзка черна линия на страница от дневник.

Забелязвайки, че шефът стои неподвижно твърде дълго за нормална пауза, шофьорът реши, че чака кола. Запалил двигателя, качил се на верандата и отворил вратата. Но Глеб, приближавайки се до колата, не побърза да се качи.

Нещо в движенията му, в изражението на лицето му предупреди младия шофьор. „Дрюня – каза Глеб, обръщайки се към момчето, – сигурно вече трябва да се прибираш вкъщи. Днес имаш…“

Той направи пауза, сякаш подбираше думите: „… ще бъде почивен ден. И аз искам да се поразходим малко.“ „Какво ще кажете, Глеб Аркадиевич? След час имаш урок по летене – каза със скръстени ръце шофьорът, младо момче, което работеше за Глеб от малко повече от шест месеца.

В гласа му се долавяше истинско недоумение. „Всичко е наред, ще го понеса – успокои той прекалено усърдния си подчинен. „Може ли този млад човек, който е в добро здраве, да разбере, че сега нямам време за работа?“. – помисли си Глеб, като гледаше обърканото лице на шофьора.

Но някога и той самият, също като Андрей, беше работил до насита, за да постигне нещо, да изгради кариера, да спечели сериозни пари. Беше пожертвал целия си личен живот за този възход. Не намираше време да се влюби, докато работеше.

Не е създал семейство, не е отгледал децата си. И какво има сега? Успешен бизнес. Милиони в банкови сметки.

Но за кого или за какво е направил тези милиони? За себе си ли? Но никога не му е било писано да ги похарчи. За любимите си хора ли? Но той нямаше такива. Хубава голяма къща.

Но празна до пръсване. Тази къща го посрещаше всяка вечер с гръмка тишина, в която отекваха собствените му стъпки. Изискана кола, която нямаше кой да кара…

Но просторният интериор би побрал голямо семейство. Не можеше да си позволи дори да има куче заради постоянните командировки, срещи и преговори. След като пусна Андрей и се обади на секретарката със заръката да отмени всички срещи за днес, Глеб се присъедини към потока от минувачи, борещи се с лошото време.

Вървеше, без да забелязва пътя, бавно и безцелно, потънал в мислите си, разсеяно гледаше мръсния сняг под краката си и преиграваше в главата си всичко, което му беше казал докторът. Оказваше се, че това е последната ноемврийска скреж в живота му. А лятото? Може би никога повече нямаше да има лято.

И нищо не може да направи. Никакви пари не биха могли да му помогнат. Думите на лекаря звучаха в главата му като счупена плоча: при такова бързо развитие –

шест месеца, най-много осем месеца. Хирургията е невъзможна. Палиативни грижи.

Ако само се беше обърнал към лекарите по-рано, поне шест месеца по-рано. Главоболието му го притесняваше, и то доста силно. Но той се примиряваше с тях, отписваше ги като умора, недоспиване, стрес.

Дори планираше да си вземе почивка през лятото, да отиде някъде на море, за да си почине добре от тази безкрайна умора. Но всичко някак си се усукваше и обръщаше: нови партньори, нови търгове, които не можеха да се отлагат, не можеха да се пропускат. Така че лятото премина в безкрайна въртележка от бизнес срещи и преговори.

И сега му казаха, че това е последното лято в живота му. Но как може да е последното? Няма такова нещо. Още не беше навършил петдесет години, все още трябваше да живее и да живее.

Но се оказа, че вече не разполага с този живот. Бяха му останали само жалки трохи. Глеб се усмихна горчиво.

Целият му живот е едно безкрайно отлагане на щастието. Ще изкарам още малко пари, а после. Ще завърша този проект, и тогава.

Ще стигна до следващото ниво, и тогава. А сега се оказа, че вече няма да има никакво „после“. Времето му беше изтекло.

Нямаше да има семейство, нямаше да има деца, нямаше да пътува, нямаше да има всичко, което беше отлагал толкова дълго. Оловните облаци най-накрая родиха фин, бодлив сняг. Остри снежинки, подобни на стъклени трохи, се настаниха върху непокритите ръце на Глеб и мигновено се превърнаха в капки вода.

Това усещане, студено, неприятно, изведнъж го върна към реалността, извади го от дълбините на черните мисли. Той намали скоростта, после спря по средата на тротоара. Прикри очите си и отметна глава назад, излагайки лицето си на снеговалежа.

Снежинките се разтопиха по бузите му, по челото му, по затворените му клепачи. Имаше нещо пречистващо в него, нещо болезнено живо. „Все още съм тук“, проблесна в съзнанието му, „все още чувствам“.

Глеб осъзна, че оттук нататък ще започне да се вслушва във всяко усещане, опитвайки се да абсорбира, да запомни, да съхрани всички проявления на живота, които така бързо преминаваха през пръстите му. „Мамо, какво прави този чичо?“ Звънкият детски глас изтръгна Глеб от съзерцанието му. Навел глава и отворил очи, той видя на няколко крачки от него, на една пейка, жена с момче на около пет години.

Тя седеше, притиснала детето до себе си, като очевидно се опитваше да го стопли малко с топлината си. Но самата тя трепереше от студ, дори и отдалеч. Фигурите им вече бяха покрити със сняг, като в старата приказка за Снежната кралица, а по миглите на момчето висяха бели снежинки, които то от време на време отмахваше с ръка в червена ръкавица, закачена на връвчица.

Глеб се вгледа по-внимателно и разбра, че дрехите им изобщо не съответстват на времето. Макар че навън беше късна есен, термометърът от няколко дни не се беше качвал над нулата дори в най-топлото време на деня. А тези двамата бяха облечени така, сякаш бяха излезли на десетминутна разходка в септемврийски ден.

„Не ви ли е студено? – попита Глеб, като се приближи. – Защо не се приберете вкъщи? Времето изобщо не е подходящо за разходка, а и вали сняг. Момчето може да се простуди“.

Жената вдигна очи към него – уморени, със скрит страх, предпазливи, като на преследвано животно. „Какво те интересува за нас? – отвърна тя предизвикателно. – Вървете сиһттр://….“

Гласът ѝ звучеше дрезгаво, сякаш беше настинала, но в него имаше вътрешна сила, навик да се справя сама. Глеб се канеше да си тръгне – в известен смисъл жената беше права, това не беше негова работа, – но изведнъж погледът му срещна очите на момчето. Детето го гледаше с такава отчаяна надежда, с такава недетска молба за помощ, че беше невъзможно да го отмине.

В тези очи се четеше история, която Глеб не искаше и не можеше да пренебрегне. Той потъна на пейката до тях, усещайки как студът от метала мигновено прониква в плата на панталоните му. „Как се казваш, малчугане?“ – Обърна се към детето, като умишлено пренебрегна неприятния поглед на жената.

„Тимоша“ – едва чуто каза момчето, което го гледаше изпод вежди и явно очакваше реакцията на майка си. „Тимоша? Това е страхотно име! – Глеб се усмихна. – И аз се казвам Глеб. Кажи, Тимоша, искаш ли да ядеш?“ “Искам. Глеб не знаеше защо задава точно този въпрос.

Може би интуицията му го подсказа: и двамата изглеждаха толкова изтощени, че мисълта за глад се натрапваше сама. „Няма да ти кажа – отговори сериозно момчето, като хвърли притеснен поглед към майка си, – защото мама ще ти се скара. Глеб вдигна очи към мълчаливата жена.

„А може би мама сама ще ти каже? Ял ли си днес или не?“ Погледът ѝ стана още по-предпазлив, а раменете ѝ се напрегнаха, сякаш се готвеше да се защити. „Какво искаш от нас?“ Гласът ѝ беше смесица от умора, раздразнение и зле прикрит страх. „На какво се нахвърляте? Върви си по пътя.“

Глеб видя, че тя трепери от студ и най-вероятно от глад. В думите ѝ се долавяше недоверие, очевидно продиктувано от горчив опит. „Сигурно си мисли, че съм един от онези богати зяпачи – помисли си той, – които ще й съчувстват на езика, ще поклатят глава заради външния вид и ще си тръгнат с чувство на удовлетворение.

Но нещо в него се беше променило след днешното му посещение при лекаря. Маската на преуспяващ бизнесмен, безразличен към проблемите на другите хора, се пропука и разпадна. Глеб вече не можеше да се откъсне от чуждото нещастие, както правеше преди.

„Първо щеше да се погрижиш за детето си, преди да му се караш – отвърна той с неочаквана дори за самия него острота. – Колко си горда! Не се ли страхуваш, че то ще се разболее и ще умре за една нощ, гладно и в студ?“. Жената само притисна още по-силно сина си към себе си, като погледна Глеб с уплаха. В очите ѝ проблесна паника.

Изведнъж й хрумна, че този настоятелен непознат може да й отнеме детето, да се обади в полицията или на органите по настойничество. А те щяха да настанят Тимоша в сиропиталище, докато се изяснят обстоятелствата. В края на краищата от вчера тя нямаше нито работа, нито място за живеене.

Дори онези скромни спестявания, които щяха да са достатъчни за няколко седмици престой в общежитие и храна за двама души, си оставаха в същото общежитие. Добре, че поне избягах от пияните натрапници, избягах с Тимоша на ръце, а чантата с вещите, в която скрих портфейла си за всеки случай, остана там. Виждайки, че е изплашил жената до смърт – още малко и тя щеше да избухне в сълзи, конвулсивно притискайки сина си до себе си, – Глеб омекна.

„Нека да оценим ситуацията адекватно – каза той по-спокойно. „Вие нямате пари, както разбирам.“ Тя поклати отрицателно глава, без да откъсва предпазливия си поглед от него.

„Бебето яло ли е нещо днес?“ Отново отрицателно поклащане на главата ѝ и в този жест тя прочете поражение, признание за собственото си безсилие. „Но тогава стани и да тръгваме“, каза Глеб решително. Жената вдигна уплашени очи към него.

„Не се притеснявайте, аз не съм някакъв сексуален маниак – опита се да разведри обстановката той. „Няма за какво да ви взема. Дори не бихте били полезни за органите, които са толкова слаби и изтощени“.

Мрачната му шега увисна във въздуха. Жената не се усмихна, но и не се отдръпна. „Да отидем да нахраним Тимоша – продължи Глеб и вече се обърна към момчето

„Хей, Тимоша, гладен ли си? Питам те за последен път.“ Детето щастливо и енергично кимна с глава, като вече не се опитваше да скрие глада си. „Ето, въпросът е решен“ – обобщи Глеб.

„Стани, ела с мен.“ Глеб съжаляваше, че е пуснал шофьора. Жената едва се движеше, дали от студа, който бе сковал тялото ѝ, или от продължителното недохранване.

Движенията ѝ бяха бавни, сякаш насила. Той взе момчето на ръце – то беше изненадващо леко, почти безтегловно – и като се опитваше да поддържа крачка, за да не изгуби спътника си от поглед, се насочи към най-близката стоянка за таксита. Снегът се сгъстяваше.

Тимоша, който се грееше в прегръдките на Глеб, положи глава на рамото му. Малкото му телце все още трепереше от студа, но дишането му постепенно стана по-равномерно. Глеб усети странна топлина в себе си, сякаш нещо отдавна замръзнало бе започнало да се размразява.

„Далеч ли е пътят?“ – Жената попита тихо, когато завиха от булеварда. „Не, само още няколко минути“, отговори Глеб. „Трудно ли ти е?“ Тя поклати глава, но той видя колко й е трудно.

За щастие, на паркинга имаше свободна кола. „Към атриума“ – обади се Глеб на шофьора на търговския център. „Първо трябва да ти купим някои по-топли дрехи“, обясни той в отговор на въпросителния поглед на спътницата си.

„А след това ще отидем до дома ми“. Жената му хвърли уплашен поглед, но не каза нищо. Тя осъзна, че няма избор: щеше да е сигурна смърт да прекара нощта навън с детето си в това време.

Това осъзнаване се отразило в очите ѝ: решителност да се довери на непознат от отчаяние. След половин час случайните му познати вече прекрачваха прага на имението на Глеб. В просторния коридор с високи тавани и мраморен под те се спряха в нерешителност, оглеждайки се уплашено.

„Мамо, пак ли ще спим на гарата?“ “Не, не, не, не, не. – Тимоша изведнъж попита. Глеб, като чу това, не можа да сдържи усмивката си. „Защо на гарата?“ Жената отговори вместо сина си.

„Такива големи стаи и високи тавани той е виждал само на гарата.“ Тя също се усмихна, за първи път, откакто се бяха запознали. Усмивката преобрази мършавото ѝ лице, като го направи да изглежда неочаквано младо и привлекателно.

Икономката, предупредена от обаждането на Глеб за гостите, приготви вечерята. Ароматите на домашно приготвена храна изпълниха къщата, създавайки атмосфера на уют. На масата Тимоша отначало беше срамежлив, но гладът си каза думата: той ядеше на две бузи, като от време на време поглеждаше към майка си, сякаш искаше разрешение.

Самата тя ядеше бавно, на малки парчета, като човек, свикнал с нормална храна. След вечеря отидоха в салона. Тимоша, стоплен и сит, се опита да изследва новото пространство, като непрекъснато сочеше с пръст различни предмети с неизменния въпрос: „А това какво е?“.

Но скоро умората взе връх: той се качи на дивана, сложи глава в скута на майка си и задряма. Гледаше ги Глеб с необяснимо чувство на спокойствие. На светлината на настолната лампа лицето на жената изглеждаше много младо, на не повече от двайсет и пет години.

Тя нежно погали косата на сина си и в този прост жест имаше толкова любов, че сърцето на Глеб се разтуптя. „Как се казваш?“ – попита той тихо, за да не събуди момчето. „Варвара“, отговори тя след кратка пауза.

„Красиво име“, каза Глеб искрено. „Ще ми разкажете ли как се озовахте на улицата с дете?“ Варвара мълча известно време, сякаш преценяваше дали да се довери на този странен мъж, който ги беше приютил. После тихо започна разказа си.

„Казвам се Варвара, – така ме наричаха в сиропиталището, където попаднах като бебе. Историята е банална: майка ми ме е родила и ме е предала в родилния дом. Баща ми дори нямало да ме разпознае – това ми казаха бавачките, когато пораснах и не спрях да чакам родителите сиһттр://….

Така те ми предадоха тази горчива истина, за да мога да се откажа от надеждата. Тя говореше с равен, почти безцветен глас, но зад тази монотонност Глеб усещаше дълбоко скрита болка. „Там имаше много отхвърлени като мен.

Сиропиталището ме отгледа. Нямам никакви претенции. Държавата ми даде една стая след завършването. „Живей щастливо до края на дните си“, както казваха възпитателите.

А аз бях млад и глупав. Влюбих се. Не се влюбвах в кой да е момък – исках принц на бял кон.

Варвара се усмихна с горчива ирония, спомняйки си за мъжа, когото някога бе обичала. „И аз го получих. Само че той, щом научи за бременността ми, се стопи в мъглата заедно с коня си.“

Тя прокара ръка през косата на спящия Тимоша. „Но нищо, аз работех, можех да ни изхранвам. Не седях вкъщи с коремче.

Тя вдигна Тимоша, бебето отиде в детската стая. „Трябва да живеем и да сме щастливи“. Варвара мълчеше, събирайки мислите си.

„Значи майка му, последната глупачка, пак искаше женско щастие. Вече нямах нужда от принц, помъдрях малко. Но не бих отказала на един добър момък.

Къде мога да ги намеря, добрите?“ Тя въздъхна. „Сега имам още по-лоша любов. Загубих стаята си заради нея, защото бях доверчива и наивна.

Все още не мога да повярвам, че той може да направи това.“ „Той те измами?“ – Глеб попита тихо, усещайки как в него се надига вълна от негодувание. „Денис.

Това беше името му. Отначало ни ухажваше красиво, грижеше се за нас, водеше Тимоша в зоологическата градина, купуваше играчки“. Очите на Варвара се замъглиха от спомени.

„Хитър, той мислеше за всичко. Излъга ме да му дам пълномощно и продаде стаята ми зад гърба ми. Дойдоха мъже с големи кореми, показаха ми документите, че сега мястото е тяхно.

Дадоха ми три часа да си събера багажа. Варвара стисна ръката си в юмрук, сякаш се опитваше да сдържи емоциите си. „И какво можех да направя? Сама си бях виновна: доверих се на любовника си и му дадох ключовете от стаята, а там, където лежаха документите, не ги скрих.

Но той ги открадна и продаде стаята по фалшиво пълномощно. А после изчезна, като взе парите със себе си. Беше очевидно, че всяка дума й е трудна: не беше свикнала да споделя проблемите си.

„Имах някакви спестявания. Мислех, че ще живея в общежитие, докато си намеря работа и си намеря жилище. Но контингентът там се оказа особен.

Пияни мъже започнаха да нахлуват вечер, едва не ме изнасилиха. Едва се измъкнах. Но оставих всичките си вещи, а парите бяха в тези вещи.

Не знам какво да правя сега. Страхувам се да отида там. Тя мълчеше, загледана в пространството пред себе си.

В стаята цареше тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника на пода и тихото хленчене на спящото дете. „Разбрах всичко – каза най-сетне Глеб. „Засега оставаш тук с бебето, прекарваш нощта.

А аз утре ще помисля как да ти помогна.“ Той стана и отиде до дивана. „Ела, ще ти покажа къде ще живеете с Тимоша“.

Вземайки нежно спящото момче на ръце, Глеб го отнесе на първия етаж. Варвара ги последва, оглеждайки с недоверчива изненада богатия интериор на къщата. Глеб внесе детето в стаята – това беше най-голямата и светла спалня в имението му.

Внимателно постави момчето на широкото легло и се обърна към Варвара. „Настани се удобно. Ако имаш нужда от нещо, обади се на Никитична – това е моята икономка, виждала си я предиһттр://….

Лека нощ.“ Той направи пауза, разбирайки страховете ѝ. „И не се притеснявай, аз не съм от онези пияни мъже.

Няма да ви притеснявам. Ето, виж, на вратата има ключалка. Ако се страхуваш, можеш да се заключиш сама.“

С тези думи той излезе и затвори вратата след себе си. Варвара остана сама със сина си, който спеше спокойно. Тя свали новото му яке и ботушите, които Глеб беше купил за тях, внимателно го покри с одеяло и легна до него.

Изтощена от всичко, което ѝ се бе случило през последните няколко дни, тя почти веднага заспа дълбок сън – първият спокоен сън, който имаше от много време насам. В днешно време не е нужно да излизаш от дома си, за да решиш даден проблем. Достатъчен е мобилен телефон с платена тарифа.

Докато неочакваните гости спяха в спалнята за гости, Глеб, който за първи път от много време насам беше пропуснал работен ден, седеше в кабинета си, потънал във водовъртеж от телефонни обаждания. Слабата светлина на зимното утро се процеждаше през шарената дантела на сутрешната слана по прозорците. Глеб разтри слепоочията си: обичайното главоболие се усещаше, но не толкова остро, колкото преди.

Получи информация за човека, който беше продал стаята на Варвара, и дори разбра къде може да бъде намерен. Успя да се свърже и с хостела: разговаря с администратора, който му обеща „щедро възнаграждение“ за безопасността на вещите му. Особено успешен бил разговорът с един стар съученик, който сега заемал значителен пост в полицията.

Той обещал да провери дали всичко е наред и да помогне в издирването на вещите на Варвара. „Тия измамници с апартаментите имат доста здрави нерви“, мърмореше съученикът. – А те винаги се възползват от най-беззащитните.

Когато приключи последното обаждане, Глеб се облегна назад в креслото и с изненада осъзна, че от няколко часа не го е боляла главата. Тялото му функционираше перфектно, сякаш нямаше никаква страшна диагноза. За пръв път от шест месеца се чувстваше почти здрав, лек и свободен, сякаш огромна тежест беше паднала от раменете му.

„Странно“, помисли си той. „Дори не се нуждаех от сънотворни.“ Вече повече от шест месеца не можеше да заспи без хапчета и тази нощ бе заспал дълбоко, едва докосвайки възглавницата си.

Радостта обаче беше краткотрайна. На следващата сутрин Глеб буквално се превиваше. Дълго време лежеше в леглото, като беше отменил всички работни срещи.

Никитична, предупредена за неразположението на домакина, предаде новината на гостите. Варвара и Тимоша се опитваха да се държат тихо, дори в хола ходеха на пръсти, за да не безпокоят благодетеля си. По-близо до вечерята Глеб слезе на първия етажһттр://….

Това, което видя, го накара да замръзне на вратата, без да вярва на очите си. Варвара беше заета в кухнята, а Никитична – жена, която за петнайсет години служба при Глеб никога не си беше позволявала да седне в работно време, дори за пет минути – седеше в кресло пред телевизора и с явно удоволствие наблюдаваше кулинарните маневри на неочаквания гост. Тази гледка беше толкова необичайна, че Глеб за миг се усъмни в реалността на случващото се.

Къщата се изпълни с умопомрачителната миризма на зелева питка – същият аромат от детството му, който Глеб никога не би сбъркал с нищо друго. Той бе разсеян от възторжен детски вик: „Чичо Глеб!“

Тимоша, който седеше спокойно до Никитична и гледаше анимационно филмче, скочи от дивана и се втурна към него. Варвара се обърна откъм готварската печка. Тя носеше престилката на Никитична, а бузите ѝ бяха зачервени от горещината.

Тя се усмихна – плахо, но вече без предишния си страх. „Добро утро. И ние правихме малко домакинска работа тук.

Имате ли нещо против?“ Глеб поклати отрицателно глава, подсмърчайки изненадано от ароматите, носещи се от кухнята. „Откъде знаеш, че обичам зелеви питки?“ „Мечта, предполагам“ – сви рамене Варвара. Никитична се ухили слабо зад гърба му и Глеб разбра, че именно икономката е казала на момичето как да умилостиви господаря на къщата.

„Моля, на масата – каза Варвара с нотка на гордост в гласа си. „Закуската е готова.“

На масата Глеб наблюдаваше как Тимоша си похапва, а Варвара му реже още едно парче пай, а слънчевият лъч играе в косата ѝ. Имаше нещо толкова естествено и правилно в тази обикновена домашна сцена, че го гъделичкаше в гърдите. След закуската, когато Никитична беше отвела Тимоша да се измие, Глеб предложи на Варвара сериозен разговор.

„Искам ти и Тимоша да останете при мен, докато не се решат всичките ви проблеми“ – каза той, като се опита да говори с делови тон. „Вече го проучвам внимателно. Има шанс да си върнете документите и вещите, а може би дори да изправим този измамник пред съда“.

Варвара сведе очи. Никитична, която стоеше на прага на кухнята, поклати глава: тази възрастна жена с твърди, сякаш издялани от камък черти отначало се бе отнесла предпазливо към неканените гости, но сега погледът ѝ показваше ясно одобрение. Години наред беше наблюдавала самотата на домакина си, откъсването му от простите човешки удоволствия и внезапното съживяване на къщата ѝ донесе зле прикрито удовлетворение.

„Не ни е удобно да ви смущаваме – започна несигурно Варвара. „В края на краищата ние сме напълно непознати за вас.“ „Как това е чуждо? – Глеб я прекъснаһттр://….

– Ако аз съм Глеб, а той е Тимоша, вече имаме толкова много общо помежду си“. Той намигна на момчето, което се беше върнало в стаята. „Така че вече не сме непознати“.

Тимоша се засмя звънко и плесна с ръце. „Това просто детско удоволствие реши въпроса: те ще останат с удоволствие в къщата на този любезен чичо“, каза момчето с целия си вид. „Непоносимо момиче“ – помисли си Глеб с неочаквана нежност.

„Гордост, дори когато трябва да помоли.“ Отивайки към офиса, Глеб се улови, че самата съдба му е изпратила Варвара с Тимоша. Това нещастно момиче можеше да бъде и негова дъщеря – беше на точно определена възраст.

А Тимоша? Странно чувство се загнезди в гърдите му. Изведнъж си представи как би се развил животът му, ако имаше семейство. Денят в офиса мина неусетно.

Глеб, за изненада на служителите, не устрои порицание за отменените вчерашни срещи, не поиска доклади, не се задълбочи в рутината. Подписваше всичко, което трябваше да подпише, бързо, сякаш мислите му бяха някъде далеч, а после, съвсем неочаквано, си тръгна два часа по-рано от обикновено. „Болен ли си?“ – попита шеговито заместникът му, когато Глеб вече стоеше на вратата на кабинета с палтото си в ръце.

„Напротив – отвърна той, без да навлиза в подробности. На път за вкъщи той помоли да спре в един голям детски магазин. Никога досега не бил ходил на такива места, Глеб беше объркан от изобилието на играчки.

Консултантът, забелязал объркването му, му се притече на помощ и в крайна сметка багажникът на колата се напълни с разноцветни торбички и кутии. „Нима жената не е поръчала толкова много играчки?“ – Шофьорът попита с усмивка, докато помагаше за прибирането на покупките. „Нямам съпруга“, махна с ръка Глеб, но изведнъж си представи как изглежда отвън: почтен мъж с пълни шепи детски играчки.

„Странно наистина.“ Още в търговския център го осени мисълта: „А какво да облече Варвара утре? Тя не може да носи едно и също нещо вечно, нали?“ Погледна в един спортен магазин и след като прецени размера на око, избра семпъл, но качествен спортен екип. Сърцето на Глеб се разтуптя, когато колата зави по алеята към къщата.

За пръв път от години някой го чакаше да се върне. Странно, почти забравено вълнение, сякаш беше момче преди първата си среща. Едва прекрачил прага, Глеб чу потропването на малки крачета …

Тимоша избяга от всекидневната с широко разперени ръце. Глеб хвърли чантите на пода в коридора и вдигна детето. Няколко пъти го подхвърли високо и нависоко, предизвиквайки възторжен смях.

А после момченцето го прегърна силно около врата и го целуна по бузата. Глеб усети как буца се надига в гърлото му, а в очите му се появиха сълзи от тази детска непосредственост. В това малко създание имаше толкова много искреност, толкова много чистота, че цялата му дългогодишна умора отстъпи някъде назад.

Варвара стоеше на вратата на гостната и смутено наблюдаваше сцената. По лицето ѝ личеше, че все още не вярва напълно в случващото се. Подаръците зарадваха всички.

Тимоша веднага започна да разопакова играчките, като каза: „Мамо, мамо, виж!“ Варвара започна да отказва костюма, но Глеб шеговито ѝ цъкна и я накара да го пробва. Костюмът й пасна като ръкавица.

По-късно вечерта, когато Тимоша беше заспал, те седяха в хола и пиеха чай. Разговорът течеше бавно, уютно, сякаш се познаваха от много години. Глеб разпитваше Варвара за детството ѝ, за мечтите ѝ, без да навлиза в тежки подробности от миналото.

Тя говореше просто и откровено: усещаше се, че тежестта на недоверието към него почти изчезва. Глеб се улови, че я гледа с някакво ново чувство. Харесваше му звученето на тихия ѝ глас, начинът, по който жестикулираше, когато говореше за сина си, забавният начин, по който мръщеше нос, когато се смееше.

В тези моменти се чувстваше като глава на семейство, с пораснала дъщеря и малък внук, които се радват да го видят, липсват му. „Няма да навреди да си вземем куче“, помисли си той, докато гледаше как Варвара замислено разглежда албума със снимки, който Никитична беше извадила. За първи път от много години насам тази мисъл за бъдещето не му причини нито раздразнение, нито скукаһттр://….

Благодарение на любовта и грижите на внезапно намереното си семейство Глеб живя година и половина. Не шест месеца, както предричаха лекарите с техните графики и статистики, а цели осемнадесет месеца, всеки от които се превърна за него в откритие на нов свят. Онзи декемврийски ден, в който напусна клиниката с присъдата, сега му се струваше, че е отправна точка не на края, а на началото на един истински живот, изпълнен със смисъл.

Всеки изживян ден придобиваше стойност, всяка зора се превръщаше в подарък, който Глеб се научи да приема с благодарност. Първото нещо, което направи през пролетта, беше да си купи куче. Огромен рошав нюфаундленд на име Бос се появи в къщата, когато в градината започнаха да цъфтят пъпки.

Тимоша изпищя от удоволствие, когато кученцето, което и тогава приличаше на малко мече, тромаво премятащо се на дебелите си лапи, за първи път огледа територията на новата къща. Отначало Варвара се страхувала от това огромно куче, но скоро Босът станал неин верен спътник по време на разходките с Тимоша. „Кучетата усещат добрите хора“, каза веднъж Глеб, когато видя как кучето сложи глава в скута на Варвара, докато тя четеше книга на сина си в градината.

„Той избра теб за своя господарка, а не мен.“ Варвара вдигна очи от книгата и в тях проблесна нещо, което накара Глеб да се почувства топло въпреки вечерния хлад. През май, когато Тимоша развълнувано разказваше в детската градина за котенцата, които е видял в квартала, Глеб без повече приказки донесе вкъщи червено пухкаво коте.

Малчуганът сам избра име за новия домашен любимец – Оранжев, заради яркочервената му козина и същия ярък характер. Котаракът винаги се катереше на най-немислимите места, но по някаква причина именно в скута на Глеб, най-неподходящото на пръв поглед за котешка нежност място, обичаше да се свива на кълбо и да заспива, мъркайки като малък мотор. Никитична само поклати глава, наблюдавайки как бившият отшелник всяка вечер се разхожда с момчето и кучето в градината.

Как търпеливо отговаря на безкрайните детски „защо“, как сутрин, въпреки лошото си здраве, сяда с тях на общата закуска. Болестта прогресира: има дни, в които Глеб не може да стане от леглото. В такива моменти Тимоша тихо се промъкваше в спалнята с рисунки или играчки, сядаше до него и му шепнеше за малките приключения в детската градина.

Тези моменти донесоха на Глеб повече облекчение, отколкото всички предписани лекарства. Веднъж, когато Варвара слагаше момчето да спи, той изведнъж попита: „Мамо, а чичо Глеб – той е като татко, нали?“ Варвара беше объркана, не знаеше какво да отговори.

Глеб, който минавал покрай детската стая, чул въпроса и замръзнал зад открехнатата врата. „Той… – Варвара подбираше думите си, – той е много приятен човек, който се грижи за насһттрѕ://….

„Но татковците също се грижат – настоя Тимоша. – Паша и Миша си имат татковци и живеят заедно.“ „Ние също живеем заедно.“

„Сложно е, малката“, въздъхна Варвара. „Нищо сложно“, каза внезапно Глеб, влизайки в стаята. „Аз не съм ти татко, Тимоша.

Но знаеш ли какъв бих могъл да бъда?“ Момчето го погледна с любопитство. „Дядо“ – усмихна се Глеб. „Все пак съм много по-възрастен от майка ти, почти като дядо“.

„Дядо?“ – Тимоша кимна, сякаш осъзнаваше някаква важна истина. „И Вовка също си има дядо, той му подари колело.“ „И аз също ще ти дам един“, обеща Глеб.

„Веднага щом се стопли.“ Седмица по-късно Тимоша имаше първото колело в живота си. А Глеб, облегнат на бастуна си, който дотогава се беше превърнал в негов постоянен спътник, с часове наблюдаваше как Варвара учи сина си да пази равновесие по асфалтовата пътека в градината.

През юли, когато дори вечерният въздух беше наситен с жега, Глеб осъществи още една своя мечта. „Отиваме на море“, обяви той една сутрин, поставяйки на масата три самолетни билета. „Но ти…“ – започна Варвара, като гледаше тревожно изостреното му лице.

– Имаш ли право да пътуваш?“ „Не е позволено“, отговори спокойно Глеб. „Но ако не сега, то кога?“ Те прекараха две седмици на брега на Черно море. Глеб прекарваше по-голямата част от времето си в сянката на един чадър, наблюдавайки как Тимоша пищи далеч от разбиващите се вълни, как Варвара го учи да плува и как заедно строят пясъчни замъци.

Вечер се разхождаха по крайбрежието, ядяха сладолед и гледаха залеза. На една от тези разходки Тимоша държеше и двамата здраво за ръце, разговаряйки за нещо свое, детско. А Глеб улови погледа на Варвара – тревожен и в същото време изпълнен с някакво светло чувство, което не смееше да назове.

„Ти промени живота ни – каза тя тихо, когато Тимоша се разсея от едно тичащо наблизо куче. „Не знам как да ти благодаря.“ „Ти си този, който промени моя“, отвърна просто Глеб.

През август, когато се върнаха у дома, Глеб се срещна с адвоката за първи път. Разговорът беше дълъг и труден. По това време Глеб вече не можеше да се качва на първия етаж и спалнята му беше преместена надолуһттр://….

Тимоша често идваше да го види, показваше му рисунките си, разказваше му за приключенията на Оранжевия и Боса, които дотогава бяха станали неразделни приятели. Есента беше изненадващо топла и златиста. Глеб седеше с часове в градината и гледаше как листата падат от дърветата, Тимоша ги събира в букети за майка си, а животът около него се подготвя за зимен сън.

А през октомври, когато първите слани посребриха тревата, той финализира всички документи. Завеща цялото си имущество на малкия Тимоша, като назначи майка му за негов единствен настойник. Варвара се разплака, когато научи за това, и дълго отказваше, като казваше, че няма нужда от нищо.

Но Глеб беше непреклонен. „Как би могло да бъде иначе? – Той попита тихо, като я гледаше с избледнелите си от болестта очи. – В края на краищата това е моето семейство.

Вие сте моите най-близки роднини“. Роднините не можеха да бъдат по-скъпи. През декември, когато падна първият сняг, точно както преди година, когато се запознаха, Глеб я помоли да изнесе стола му на терасата.

Никитична, измършавяла и остаряла повече през тази година, отколкото през предишните десет, мълчаливо преметна през раменете му плетеница, която сама беше изплела през дългите вечери, седейки до леглото му. Движенията ѝ показваха не само загриженост за домакина, но и майчинска нежност към човека, когото през всичките тези години тайно бе смятала за свое семейство. Загърнат в плетивото, той наблюдаваше как Тимоша моделира снежен човек, как Бос тича из градината, как Варвара помага на сина си да прикрепи нос от моркови към снежната фигура.

„Винаги ще те помним – каза Варвара, заставайки до стола му. „Ти ни даде живот.“ „А ти ми даде смисъл“, отвърна Глеб.

„И аз не съжалявам за нито един ден от това.“ Когато седмица по-късно той си отиде, в къщата нямаше писъци и истерии. Имаше тиха скръб и благодарност за времето, което бяха прекарали заедно.

Тимоша, който току-що беше навършил седем години, разбираше по свой начин. „Мамо – каза той, гледайки портрета на Глеб, украсен с траурна панделка, – дядо вече е на небето, нали?“ „Да, малчугане“, кимна Варвара и избърса една сълза. „Вижда ли ме как храня Оранжевия и Боса?“ „Разбира се, че вижда.“

„Тогава ще се опитам да направя всичко възможно, за да го направя щастлив“, кимна сериозно момчето. Варвара прегърна сина си и погледна през прозореца към падащия сняг, същия като в деня, в който се бяха срещнали за първи път. Сякаш успоредно с един завършен жизнен цикъл започваше нов – с надежда, с вяра, с любовһттр://….

В джоба на същото тъмносиво палто, в което Глеб се беше върнал от клиниката в деня на първата им среща, намериха плик. Варвара разпозна палтото: през всичките тези месеци то беше висяло в далечния ъгъл на гардероба, сякаш напомняше за един минал живот. В плика имаше медицински картон с разтеглива диагноза на последната страница и кратка бележка, написана с видимо променен, треперещ почерк: „Благодаря ви за година и половина истински живот.

Бях щастлива. Грижете се един за друг.“ Бяха минали много години.

Тимофей Денисович, известен кардиохирург, стоеше на прозореца на кабинета си и наблюдаваше снега, покрил града с бяла пелена. На масата лежеше историята на поредния пациент – мъж на средна възраст с тежка диагноза, от която преди петнайсет години е починал доведеният му дядо. Но днес медицината беше изминала дълъг път.

И диагнозата, която някога е била присъда, сега е лечима. „Професоре – надникна асистентът в кабинета, – пациентът е пристигнал за консултация“. Тимъти кимна и хвърли последен поглед през прозореца.

В дни като този той си спомняше особено ясно за човека, който му беше дал дом, детство и бъдеще. Човекът, чиято снимка все още стоеше на рафта в кабинета му, до портрета на майка му. „Покани ме да вляза – каза той и на устните му се появи позната топла усмивка, точно като тази на Глеб Аркадиевич на старата снимка.

реклама

Вижте всички последни новини от Kalvacha.com.
Последвайте ни в Google News Showcase

Редакция "Кълвача Нюз"

Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com

За нас / ABOUT US