МЪЖЪТ МИ ХУКНА КЪМ СМЕТИЩЕТО, КОГАТО РАЗБРА, ЧЕ СЪМ ИЗХВЪРЛИЛА СТАРОТО МУ ЯКЕ ОТ ТАВАНА

Преглеждания: 3 050

РАЗЧИСТВАЙКИ ТАВАНА, НЕ ПОДОЗИРАХ, ЧЕ ТОВА СТАРО ЯКЕ ЩЕ МЕ ДОВЕДЕ ДО РАЗВОД… И ДО 50 ХИЛЯДИ ДОЛАРА

Настъпваше прохладна есен, когато най-после се реших да се захвана с тавана. През дългите години той се беше превърнал в сметище за всичко: коледни украшения, забравени кашони и стари дрехи, които не бяха виждали бял свят с десетилетия. Отдавна планирах да го разчистя, но това, което открих там, промени целия ми живот…

С Едвард бяхме женени повече от двадесет години. Неведнъж бе казвал, че на тавана има само боклук. Даже сам веднъж заяви, че старото му училищно яке е парцал и мястото му е на боклука.

С това настроение започнах да разчиствам: счупена лампа, детски изделия на вече порасналите ни деца и, разбира се, онова яке на Едвард. Износено, на петна, с застояла миризма на време — дори не го погледнах добре, преди да го хвърля в чувала за боклук.

Вечерта седнахме да вечеряме. Печено пиле с картофи — обикновена делнична вечеря. Едвард мълчеше, ровеше в чинията, сякаш нещо го тревожеше.

Реших първа да проговоря.

— Днес разчистих тавана — казах, опитвайки се да внеса лекота в разговора. — Изхвърлих куп стар боклук.

Той замръзна. Вилицата застина по път към устата му, после с трясък падна в чинията.

— Какъв боклук?! — изрече рязко, очите му се разшириха, сякаш бях казала, че къщата гори.

— Ами всякакви стари неща. Защо реагираш така?

Той рязко скочи, събори стола и се втурна нагоре. Останах долу, озадачена. Чувах го как рови там, ругаейки високо. А после — тътрене по стълбите и гневен вик:

— Къде е училищното ми яке?!

— Хвърлих го — казах предпазливо. — Беше в чувала за сметището.

Едвард пребледня. Вените на слепоочията му пулсираха.

— Изхвърлила си го?! — почти изръмжа. — Казах да се отървеш от боклука, а не от него!

Опитах да му припомня:

— Сам каза, че мястото му е на боклука!

Той се усмихна горчиво:

— Денят, в който се ожених за теб, беше проклятие!

Тези думи ме удариха като плесница. Не успях и дума да кажа, когато той излетя от къщата, хлопна вратата. Хукнах след него — и видях как се втурва към местното сметище.

Яке. Отиде да го търси. Но защо?

Спрях колата при входа и всичко стана ясно: не беше заради носталгия.

— Едвард! Какво правиш?! — извиках, тичайки към него.

Той не спря. Ровеше в боклука като обезумял.

— Защото, Тина — прохрипя, без да ме погледне, — в него имаше петдесет хиляди долара… Събирах ги за нас. Да купим нов дом.

Отдръпнах се. Петдесет хиляди? В старо смрадливо яке?

Но после схванах. Каза: „за нас“… Но не с мен.

— Защо нищо не ми каза?

— Исках да е изненада! — извика той. — Но сега всичко е изгубено! Заради теб!

Исках да повярвам. Но нещо не се връзваше — паниката му, яростта… Реших засега да се престоря, че вярвам.

Търсихме якето цяла вечер. Не го намерихме. Той се прибра мълчаливо, в отделна кола. Аз седях на дивана, неспособна да укротя тревогата. Нещо беше нередно.

Изведнъж чух гласа му от спалнята. Тих, почти шепот:

— …тя изхвърли якето. И сега парите ги няма…

Сърцето ми се сви.

— Не, не за нея… За нас, както бяхме планирали…

„За нас?“ — Всичко ми се изясни. Той не говореше за мен. Имаше друга жена. Влетях в стаята.

— С кого говориш, Едвард?!

Той се обърна, бял като платно.

— Тина, почакай…

— С КОГО си щял да купуваш дом?! — повторих, ледено спокойна.

Той мълчеше. Но не ми трябваха обяснения.

— Подавам молба за развод — казах тихо. — И всички ще разберат кой си. Нарече ме безполезна пред любовницата си…

Опита се да каже нещо, но аз вече бях излязла.