реклама
Юля вървеше бавно от спирката към офиса. Рано утро, октомври. Наоколо – сива предразсънна мрачина.
Духаше пронизващ вятър, ръмеше дъжд. Офисната сграда, където тя наскоро беше постъпила като чистачка, се намираше в промишлената зона. Беше далечко от спирката, но какво да се прави? Плащаха добре, а работата не беше много.
А на Юля толкова ѝ трябваха пари. Сега, ето, час-два ще се потруди, докато дойдат служителите. И по-бързо към другия офис, разположен в центъра на града.
В такива сгради имаше къде по-малко работа, отколкото в магазините. Юля веднъж работеше като чистачка в голям търговски център – не успееше да излъска пода и вече някой минаваше с мръсни ботуши отгоре. И пак отначало. А някои дори демонстративно хвърляха боклук пред очите ѝ. Сякаш: „Щом си чистачка, изпълнявай си задълженията.“ Беше обидно, унизително, но какъв ѝ беше изходът? Трябва някак да живее, да отглежда дъщеря си.
А на никого не можеше да разчита. Те двете с Верочка бяха сами една на друга на този свят. Понякога ѝ ставаше ужасно тъжно от това.
Нямаше наоколо сигурно мъжко рамо. Всичко сама и пак сама. А родителска обич Юля изобщо никога не беше познавала.
Тя виждаше, че мама и татко са опора и подкрепа дори за много по-възрастни хора. Ето, например, съседката ѝ спокойно можеше да остави децата си при бабата и дядото и да си отдъхне. Родителите ѝ ѝ носеха гощавки, даваха ѝ пари, а и просто я подкрепяха с добра дума в труден момент.
Всичко е по-леко, когато знаеш, че не си сам. А ако нещо се случи с нея, какво ще стане с Верочка? Та нямат роднини, готови да приютят момиченцето. Нима ще я дадат в дом за деца? Юля израсна в сиропиталище и за дъщеря си такава съдба съвсем не желаеше.
Обикновено родителите съжаляват, че децата им растат бързо. Юля обаче се радваше на всеки нов рожден ден на дъщерята, с още една година по-голяма. Наскоро на Вера ѝ станаха 10.
Тя вече е в четвърти клас. Между другото – отличничка, остава само 8 години до пълнолетие. Все едно, че е самостоятелна, ако, не дай Боже, нещо стане, ще се оправи сама.
Но, разбира се, на Юля ѝ се искаше колкото може по-дълго да е до дъщеря си и да ѝ дава всичко онова, което самата тя никога не е имала – топлота, грижа, любов, подкрепа. Вера беше такава умница. Юля мечтаеше за висше образование за нея.
И самата тя усещаше, че би могла да учи и да работи на по-квалифицирана длъжност от чистачка. Но така бе отредил животът, какво да се прави. Не на всеки му върви.
Завършила сиропиталище, Юля работеше като чистачка. Имаше няколко обекта – две офис-сгради и фитнес-център. Успяваше да ги съчетава.
Но наистина ѝ се налагаше да „танцува“ с парцала по 10 часа на ден. Затова вечер жената много се уморяваше. Болеше я кръстът, краката ѝ жужаха.
Затова пък ѝ стигаше за живота. И дори за малки радости като лакомства и допълнителни тоалети за Верочка. На Юля ѝ харесваше да облича своята малка принцеса.
А за себе си и не мислеше. Защо? Да привлича мъже – не ѝ трябваше. Стигна ѝ романът с бащата на Вера, за да разбере, че лично щастие не е за нея.
Разбира се, понякога си мечтаеше за принц, който да защити нея и дъщеря ѝ от всички житейски несгоди. Но същевременно жената си даваше сметка, че такива не съществуват.
Това е просто един измислен идеален образ. Веднъж Юля пробва да работи като продавачка. Работата уж беше по-лека, а и заплатата по-висока, но бързо разбра, че не е за нея.
Търговецът трябва да е ловък, умел, да може да прецаква, да убеждава в покупка на неликвидна стока. А Юля не можеше това. Просто не можеше и толкова.
Тя винаги беше честна, пряма, искрена. Веднъж шефът я чу, че съветва една възрастна жена да си купи по-евтини домати, защото скъпите, дето са красиви, на вкус са като трева. И още същия ден я уволни.
За какво са му такива служители? И Юля си продължи обичайната дейност – да мие офиси, магазини, входове. Локациите се сменяха, работата си оставаше същата. А какъв дълъг ѝ се струваше все пак пътят.
Служителите на офиса се придвижваха дотук с коли. Всеки имаше собствен автомобил. Дори съвсем младите момичета и момчета.
Юля ги виждаше, когато, свършвайки работа, се връщаше обратно към спирката. Тогава служителите на компанията тъкмо пристигаха в офиса. Тя си беше набелязала сред всички тукашни работещи една млада жена… На вид около трийсетгодишна, връстничка ѝ. Червена, лъскава на слънцето кола, тъмни очила, пусната коса. Изглеждаше толкова стилно, толкова изискано.
На Юля ѝ харесваше да си фантазира какъв ли е животът на тази жена, да си се представя на нейно място. Все едно тя, Юля, седи зад волана на луксозната кола. В салона работи климатик, от радиото звучи любимата ѝ мелодия.
Тя има заможен, красив съпруг, грижовни родители, които са ѝ дали тласък в живота. Ценят я в работата ѝ за умението ѝ да съставя отчети и да планира грамотно. Ех, живот-мечта.
А до сградата трябва още да се върви и върви. Всяка сутрин Юля ставаше в четири и половина, за да пътува първо час с автобуса през целия град, а после да върви още половин час от спирката до офиса. Юля живееше с дъщеря си в покрайнините на града, в панелка от старата соцепоха.
След като беше излязла от сиропиталището, получи едностайното си миниатюрно апартаментче като сирак: малка спалня, която служеше и за всекидневна, шестметрова кухничка, отдавна нуждаеща се от ремонт баня с бучащи тръби, скърцащи дървени подове. Но Юля беше щастлива. След толкова години, прекарани в обща спалня, най-накрая имаше свой ъгъл, отделен.
Юля го превърна в уютно гнезденце, тихо пристанище, в което беше толкова приятно да се скриеш от житейските несгоди. Тук ѝ беше хубаво и спокойно. Тя вече имаше свой дом.
Още докато живееше в сиропиталището, Юля беше постъпила в колеж. Избра специалност „готвач-сладкар“. Винаги ѝ беше приятно да учи.
Учителите отбелязваха, че тя има отлична памет и способности по математика. Но, разбира се, за висше образование тогава и дума не можеше да става. Трябваше спешно да придобие работна професия.
След като завърши сиропиталището, ѝ оставаше само още година, за да довърши колежа. После, макар и не мечтаната работа, но все пак дело, което няма да ѝ позволи да остане гладна. Учението на Юля ѝ вървеше леко.
Червената диплома ѝ се мержелееше почти пред очите. Оставаше само една година. Тогава момичето живееше със стипендията и добавяше нещо от подработката си в местното домсъвет (ТСЖ) като дворник.
Но плановете ѝ за професията не бяха писани да се сбъднат. Защото в живота на Юля се появи той. Весел и привидно добър и надежден – Макс.
Той учеше в същия колеж, само че на година отгоре. И специалността му беше друга – технолог в общественото хранене. По-перспективна и сложна професия, отколкото тази на Юля, за което Макс периодично ѝ напомняше.
След колежа момчето щеше да отиде в армията, а после вече да завърши университет. „Ще работя при вуйчо в млекозавода. Той е началник на отдел „Сбитиe“, ще ми намери хубава длъжност“, споделяше плановете си Макс.
А Юля слушаше и си мислеше: „Ето го щастието.“ Макс е истински мъж. Мисли за бъдещето.
Толкова перспективи има. А и колко е умен. И как логично разсъждава.
С такъв няма да се загубиш. Юля и Макс често се засичаха по коридорите на колежа, но първоначално не обръщаха особено внимание един на друг. Всъщност, на Юля той отдавна ѝ харесваше.
Толкова усмихнат, жив, весел, остроумен и общителен, винаги обграден от приятели. А веднъж се срещнаха в обща компания. Една нейна състудентка празнуваше рождения си ден на почивна база, и сред поканените беше и Макс.
По това време Юля вече беше излязла от сиропиталището и свикваше с новото си жилище. Чувстваше се щастлива и много пораснала, самостоятелна. Това усещане я опияняваше, създаваше илюзия, че целият свят е в краката ѝ.
Макс, както винаги, беше център на вниманието. Много момичета се опитваха да флиртуват с него, но той само се шегуваше. Юля искрено се смееше на неговите шеги и дори си размени по някоя дума с местната „звезда“.
Той ѝ обърна внимание. Еха! И дори се съгласи с мнението ѝ, подкрепи я в разговора. А после… после стана нещо невероятно.
Беше вече вечер. Младежите се забавляваха в наетата за едно денонощие къщичка. На Юля изведнъж ѝ стана задушно.
Много ѝ се прииска да излезе на въздух, да се наслади на вечерната прохлада и тишината на боровата гора. Разбира се, не мислеше да се отдалечава твърде, за всеки случай.
Някак не ѝ се щеше да стане героиня от филм на ужасите. Юля реши да слезе до езерото и да поседи малко на брега, да послуша крякането на щурците и да се полюбува на звездите. Едри, ярки и сякаш съвсем близки.
В града такива не се виждат. По кривата дървена стълба тя се спусна до водата. Там имаше изгнил дървен пей, който още пазеше топлината на слънцето, огряло го целия ден.
Беше толкова уютно да седиш там и да гледаш трептенето на повърхността на езерото и омагьосващата лунна пътека, която се искреше. И тогава дойде той, Макс. Мълчаливо седна до нея.
Юля го погледна учудено. Той ѝ се усмихна с най-очарователната си усмивка и наруши тишината: „Надявам се, не си против компания?“ Той още питаше!
Разбира се, че Юля беше за, с две ръце. Самият Макс се „спусна“ при нея, едно обикновено момиче. А около него се въртяха толкова други колежански красавици, а той седи с нея.
– „Харесва ли ти купонът?“ – попита младежът.
– „Там е весело“ – призна Юля. – „Но тук ми харесва повече.
Никога не съм виждала толкова едри звезди.“
– „Да не би никога да не си била извън града?“
– „Била съм, разбира се“ – отвърна Юля. Сиропиталището всяко лято я пращаше в лагер, но там се ляга навреме.
Така че момичето наистина за пръв път се любуваше на звездно небе, необезпокоявано от градските светлини.
– „Красиво е“ – съгласи се Макс, вперил поглед нагоре. – „Но знаеш ли кое е още по-красиво тук?“ Юля поклати отрицателно глава.
– „Ти“ – отвърна просто младежът. При това я гледаше право в очите. Не че това беше първият комплимент, който Юля чуваше в живота си.
От детството в сиропиталището ѝ повтаряха, че е много хубавичка. Но да получи признание от момче, при това толкова популярно, беше нещо съвсем друго. На Юля чак ѝ се завъртя главата от изненада.
„Нима наистина му харесвам?“
– „Отдавна те наблюдавам“ – продължи той. – „Много си красива и при това скромна. Не като останалите.“
„Ето, най-после се реших да ти го кажа.“ Юля не можеше да повярва на ушите си. Излизаше, че тя наистина му е харесвала през цялото това време, а той се е срамувал да ѝ признае.
Че той се прикриваше просто майсторски. Момичето не беше и предположило такова нещо.
– „Писнаха ми онези наконтени кукли, сякаш изляти по калъп“ – продължи Макс.
– „А ти, ти си истинска, не като другите, затова ме тегли към теб.“
– „Аз… аз дори не знам какво да кажа“ – призна Юля, но очите ѝ светеха от радост и Макс разбра всичко без много думи. Той внимателно и много нежно я прегърна през раменете, погледна я в очите, увери се, че тя не е против, и я целуна.
На момичето му станаха 18 съвсем наскоро, но това ѝ беше първата целувка. За разлика от други момичета в сиропиталището и състудентки, тя не тичаше по срещи с момчетата, нито бързаше да порасне. Но сега, сега Юля се почувства наистина щастлива, обичана, желана, уникална.
Макс беше до нея, от него струеше топлина и симпатия. На очите ѝ напираха сълзи. Беше ѝ приятно да осъзнае, че тя е източник на толкова силни чувства.
Защото досега Юля никога не беше интересувала така никого. А ето че сега – него.
– „Хайде да започнем да се срещаме“ – просто предложи Макс.
Разбира се, Юля тутакси се съгласи. В душата ѝ пееха славеи. Струваше ѝ се, че животът ѝ сега ще се промени на 180 градуса и всичко най-сетне ще бъде добре… Край на самотните вечери и тъгата по родна душа. Чак по-късно момичето научи от общи познати какво всъщност беше привлякло Макс. Нейното свободно жилище, където можеше да се устройват купони и фактически да се живее без родителски назидания и контрол, без напрежение и поучения.
Младежът знаел, че Юля е от сиропиталище и че на завършващите дават собствена квартира, затова и се появил в живота ѝ тъкмо в този момент. Искало му се свобода от родителите, които непрекъснато изисквали нещо от него. И планът му проработи.
Макс се нанесе в апартамента на Юля. Сега често на гости идваха приятелите му. Съседите ги гледаха накриво.
На никого не бяха приятни шумните гуляи, които младежът обичаше да прави. Но Юля не обръщаше внимание на забележките. Щастието ѝ беше замъглило очите. Макс в началото беше грижовен и внимателен. Подаряваше ѝ цветя, обсипваше я с комплименти, хвалеше гозбите ѝ. След шумните компании винаги почистваше апартамента.
Събираше кутиите за бира иззад радиаторите, лъскаше пода, изхвърляше фасовете в боклука. Младежът запозна Юля със своите любими филми. На нея изобщо не ѝ харесваха, но за да му угоди, уверяваше, че е във възторг от такова кино.
Двамата много се разхождаха, смееха се. Понякога Макс изчезваше по семейни работи. Веднъж придружи родителите си до съседен град при техни роднини, друг път отлетя с майка си на море.
Точно тогава Юля оставаше сама и отново се чувстваше нещастна и самотна. С родителите си Макс все още не я беше запознал. „Рано е“, казваше той.
„Майка ми не иска да се женя преди 25. Ще се появят деца, ще се натрупат семейни проблеми, няма да ми останат време и сили за висше. Иска да ме види голям човек.“ Юля разбираше всичко това и безропотно приемаше правилата на играта.
И така ѝ беше добре. Половин година отлетя, когато Юля усети, че нещо не е наред. Гадене сутрин, виене на свят и закъснение.
Всичко сочеше, че е бременна. Макс се предпазваше, но явно някъде нещо се беше объркало. Тестът от аптеката потвърди тези опасения.
Юля гледаше двете чертички и чувстваше смес от емоции. Първото и основно усещане беше радост. Ще има бебе, родно същество, неин син или дъщеря.
Това е щастие. Някъде в гърдите вече се разливаше топлина, от която ѝ ставаше леко и приятно на душата. Но ето това бяха емоциите.
А разумът говореше, че нещата не са чак толкова розови. Макс завършва колежа и напролет отива в армията. Тя самата има още цяла година да учи.
Предстои ѝ много отговорно време. Трябва да се готви за дипломиране, да пише финална работа, да практикува много. И как ще успее с това, с огромен корем, а после с бебе на ръце?
А и Макс… Имаше надежда, че ще се зарадва на новината за бъдещото бащинство, но нещо ѝ нашепваше, че едва ли е готов за това в момента. Младежът доста пъти ѝ споделяше за плановете си.
Там фигурират армия, университет, кариера. За деца изобщо не говореше. Момичето дълго не се решаваше да каже на любимия, че ще имат бебе.
Но то щеше да се роди, независимо от обстоятелствата. Юля вече твърдо беше решила за себе си: тя иска роднина на тази земя.
И ето че почти го има, вече живее под сърцето ѝ. Тя при никакви обстоятелства нямаше да се откаже по своя воля от такъв подарък, каквото и да стане. Един ден Юля все пак си избра момент.
Седяха с Макс на дивана и гледаха поредния филм. Момчето пиеше бира, хрупаше чипс. Предлагаше и на Юля, но тя естествено отказа.
– „Макс, ние… ще имаме дете.“ Момичето дълго се чудеше как да започне. И накрая реши да го каже направо.
Младежът се задави с чипса. – „Сигурна ли си?“ – попита той, след като се откашля. – „Не може да има грешка.
Нали внимавахме. Как стана?“
– „Сигурно е. Три теста показаха две черти.“
– „Е, това е изненада.“ Макс рязко се изправи и поднесе ръка към челото си. – „Ей такава нелепица.“
На Юля ѝ стана криво от тази глупава дума. Тяхното дете не е „нелепица“.
– „Добре, ще намеря пари. Ще направим една бърза процедура в частна клиника за прекъсване. И дори запис в досието няма да има.
Трябва да се обадя на Антон, и на него миналата година му се случи същото.“
– „Не“ – възрази Юля. Беше ѝ горчиво, че надеждите ѝ не се оправдаха.
Макс не желаеше да стане баща. Но тя имаше огромно желание да бъде майка. И това е напълно достатъчно.
– „Какво не?“ – не разбра Макс.
– „Няма да има прекъсване.“
– „Ти изобщо разбираш ли какво говориш?“ Младежът избухна. Юля го гледаше – уплашеното му, изкривено от злоба лице – и не можеше да проумее какво ѝ е харесвало навремето у този слаб и истеричен човек. Нима някога ѝ се е струвал надежден и чаровен?
– „Прекрасно разбирам“ – поклати глава момичето. По някаква причина сега се чувстваше много по-зряла от Макс, макар да беше по-млада с една година.
– „Едва ли… разбираш“ – продължи да настоява младежът. – „Как ще довършиш колежа? С какви пари ще го храниш, ще го гледаш? На мен не разчитай, аз съм против детето. Ще почнеш нещо да търсиш през съда – проблеми нямаш край. Кръстницата ми работи в съда, там всичко сме уредили.“
Юля мълчеше. Знаеше, че Макс и родителите му имат хора навсякъде: някъде е чичо, някъде леля, някъде приятел на бащата. Сигурно е хубаво да се чувстваш толкова защитен отвсякъде. А тя самата… на нея явно отново ѝ предстоеше да остане сама.
Макар че не съвсем сама – заедно с бебето. При мисълта за детето Юля се усмихна.
– „Че на какво се радваш?“ – учуди се Макс.
Усмихва се… „Какво му е смешното в тази ситуация? Ти си толкова забавен, когато се ядосваш“ – вече звучно се засмя Юля.
– „Някаква откачалка си“ – обобщи Макс. Той вече беше отворил шкафа и бързо събираше нещата си в раницата. – „Не искам да оставам при теб и минута повече.“
И Юля чувстваше същото. Добре, че момчето само взе решение да си тръгне. Нямаше нужда да гони този предател.
Само че, когато остана сама в жилището си, момичето все пак си поплака. Разбира се, Юля разбираше – чака я тежък път. Но заради детето ще се справи с всичко.
След това Макс няколко пъти ѝ звънеше и я причакваше в колежа. Уговаряше я да прекъсне бременността, ту ѝ обещаваше облаги, ту заплашваше, ту ѝ рисуваше безперспективно бъдеще за самотна майка. Момичето се стараеше всячески да го избягва.
Добре, че той вече завършваше колежа. А после ще иде за година в армията и без това. Така ще ѝ е по-леко. Дойдоха летните ваканции.
Когато Юля си вземаше изпитите, коремът ѝ още не личеше. Никой не подозираше за бременността ѝ. Но през лятото всичко стана очевидно.
Вече беше в напреднал срок. Наложи се Юля да обнови гардероба си. В края на лятото на ехограф в женската консултация ѝ казаха пола на детето.
Момиче. Юля гледаше монитора и плачеше от умиление. Тя ясно виждаше профила на дъщеричката си.
Чип нос, изпъкнало челце. Чудо някакво. Плодът е здрав, раждането се очаква към 15 октомври, каза равнодушно ехографистката.
15 октомври. Колко неща трябваше да успее да свърши дотогава? На Юля ѝ бяха нужни пари, затова тя официално постъпи на работа в домсъвета. Сега, освен че работеше като дворник, трябваше да чисти и входовете.
Заплатата се увеличи в пъти, но и работата стана повече. Беше ѝ тежко физически, но накъде да мърда? Още ѝ провървя, че я взеха.
На интервюто тя умело прикриваше заобления си корем под широка блуза. После, разбира се, председателят на домсъвета си каза тежката дума. „А, дошла с корем на работа.
Устрои се официално. Сега болнични, после в отпуск по майчинство ще отидеш. Осъзнаваш ли, че ни подведе? Всички сте такива от сиропиталището – хитри и тарикати.“
Юля мълчеше. Разбира се, че не беше честно да крие факта на бременността при постъпване. Не беше почтено.
Но какво друго ѝ оставаше? Болнични на Юля не ѝ се наложиха. Бременността ѝ мина учудващо леко. В отпуск по майчинство излезе в определения срок.
А след това продължи да мие подове неофициално. Трябваше да спести колкото може повече пари. За появата на дъщеричката си Юля се беше подготвила старателно.
Купи втора ръка креватче, количка, дрешки за новородено. За нови вещи не ѝ стигаха парите, а и какво значение има. Най-важното е, че съвсем скоро ще има дъщеричка.
Единствената ѝ роднина в този студен свят. Заради нея Юля планини би обърнала. И всичко щеше да бъде наред.
Момиченцето се роди на 15 октомври. Верочка веднага огласи родилната зала с гръмогласен плач. Което ѝ спечели куп комплименти от акушерката.
„Каква силничка и здравичка. Пък как гласува само. И каква красавица.“
Юля отдавна беше решила да кръсти момичето Вяра (Вера). Като символ на вярата в щастливия живот. Тя притискаше дъщеричката към гърдите си… Гледаше набръчканото ѝ червено личице. По бузите на новоизпечената майка се стичаха сълзи. Тя не можеше да овладее нахлулите чувства и емоции.
Сега, когато вече имаше свое дете, тя още по-малко разбираше родителите си. Как са могли да се откажат от нея? Нима тези хора в момента живееха спокойно някъде, знаейки, че са изоставили дъщеря си? Просто я зарязали на гарата и изчезнали. От най-ранното си детство Юля имаше само мъгляви спомени.
Понякога ѝ се присънваха разни неща от онези далечни времена. Но всичко сякаш в мъгла. Не е чудно, та когато милиционерът е намерил Юля – изплашена, премръзнала – на гарата, тя е била само на три години.
Жената и до днес помнеше този миг. Тя сама, сред тълпа хора. Всички бързат нанякъде. Встрани бучеше влак. Страх я беше и много ѝ се ядеше. Покрай нея пробяга глутница бездомни кучета.
Защо точно тези животни Юля беше запомнила най-добре? Едри, мръсни, със сплъстени кичури козина отстрани. Но тя не се страхуваше от тях.
Най ѝ беше страшно, че е останала сама. Дотогава с нея бяха хора. Възрастни.
Нейните възрастни. Навярно родителите. Заедно пътуваха с влакове.
Някъде бягаха. Стояха по тъмни студени стълби, по които нагоре-надолу минаваха тълпи. Понякога някой хвърляше в кутията до Юля монета.
И жената и до днес помнеше една незначителна подробност: звънът, с който монетата се удряше в дъното. Сега, като порасна, тя разбра, че вероятно родителите ѝ са просели милостиня.
Но защо? Какво се е случило? Защо не са работили, а са просели? По външност Юля не изглеждаше като циганка. Имаше сини очи и светлоруса коса, съвсем славянски вид. Милицията се опитала да издирва родителите, но без успех.
Така Юля, на три години и половина, станала възпитаничка на сиропиталище. От близките ѝ останали само собственото ѝ име и медальон във формата на ключе – сребърно украшение на обикновен вощен шнур. Той беше на шията на детето в деня, когато я намерили на гарата.
Своето име Юля знаеше прекрасно, дори на три години, и го каза ясно на милиционера. Но фамилията си и адреса момиченцето не беше научило. И имената на родителите също бяха изхвърчали от главата ѝ.
Юля се мъчеше да си спомни, но не успяваше. А когато човек е в стрес, често губи част от паметта си. Стресът изобщо ѝ се отразил пагубно.
Озовала се в обстановка, напълно непозната, Юля изведнъж престанала да говори, сякаш внезапно онемяла. Психолози и логопеди опитвали да работят с нея, но безрезултатно.
В крайна сметка се отказали и ѝ сложили диагноза „умствена изостаналост“. Такава „присъда“ отблъсквала евентуални осиновители от симпатичната девойка. И затова Юля, докато била малка, не намерила ново семейство. После, след почти 10 години, Юля се съвзела, „размразила се“, възвърнала си речта, но вече било късно.
Тийнейджърите рядко представляват интерес за осиновителите, те предпочитат бебета. До седми клас Юля учела в корекционен клас. Когато ѝ се върнала речта, се оказало, че тя е много способна, говори добре и умее да решава сложни задачи.
Учители и възпитатели се чудели, но какво можели да сторят? Да, момичето е талантливо, но времето е изгубено. След девети клас ръководството я прати в кулинарния колеж. „Момиче, умна си, ще го завършиш, а после, ако поискаш, ще влезеш в университет.
А сега ще имаш „хляб“ в ръцете и няма да стоиш гладна“, разсъждаваше на глас директорката на сиропиталището Екатерина Сергееевна. Юля беше съгласна. Тогава тя стоеше в кабинета на Екатерина Сергееевна и нервно опипваше медальона – същия онзи от миналия ѝ живот, който почти не помнеше.
Кулонът… Юля го пазеше като единствената си връзка между нея и нейните близки. Сигурно някой все пак я беше обичал, щом ѝ беше направил такъв подарък.
С медальона се свързваха някакви приятни усещания. На Юля ѝ се струваше, че е молела някого да ѝ го купи.
На малкото момиченце много му харесал ключето с връвчица. Подскачало на място и умолявало да му направят този подарък. Само че кого? Някой висок, добър…
Лицето се губело в мъгла. Но се усещало, че този човек се усмихвал. Майка ѝ? Баща ѝ? Чичо? Приятел на семейството? Тежко е да живееш без корени и без никаква информация за роднините си.
Коя съм аз? Откъде съм? Как е минало детството ми? Имам ли братя и сестри? Какво се е случило с мен? И защо родителите ме изоставиха, зарязаха на гарата? Като тийнейджърка Юля си измисляше най-невероятни истории и винаги намираше оправдателни причини за постъпката на родителите. Ту си представяше, че ги преследват бандити, искат да вземат бизнеса на влиятелния ѝ баща. И мама и татко, за да спасят дъщеря си от разправа, я оставили на гарата.
Ту момичето си мислеше, че са я откраднали цигани, за да просят милостиня. Между другото, милицията именно тази версия беше проверявала. Но нищо не открили.
А да допусне, че е дете на алкохолици и пропаднали, които просто не са имали нужда от дете, не ѝ се щеше. Макар че този вариант и беше най-правдоподобен.
– „Колко са такива дребосъци като теб!“ – поклащаше глава една от възпитателките, като гледаше Юля.
– „Имам голям опит. И почти винаги, когато децата са намерени на гари или пазари, родителите им са се оказвали някакви недостойни типове. Още късмет, че си останала жива.
Можеше да паднеш на релсите и да те прегази влак или да те завлекат кучета. Имало е и такива случаи.“ На малката Юля не ѝ се вярваше, че родителите ѝ са такива пропаднали. Но като стана по-голяма, осъзна, че и такъв развой е възможен.
– „Само че този сребърен медальон – каква красива, изискана вещ. Нима същества, пропаднали като онези, дето понякога идваха да си приберат родните деца от сиропиталището, можеха да изберат на детето си такова украшение?“ Юля пазеше кулона като зеницата на окото си и дори спеше с него на шията. Веднъж като дете откри, че го няма.
Тогава беше трети клас и не говореше. Каква истерия вдигна това дребно и иначе мълчаливо дотогава момиче. Юля все още помнеше отчаянието, което я обзе.
Струваше ѝ се, че заедно с медальона губи надежда за бъдещето, за среща с родителите, за това, че всичко ще бъде добре. Тя крещеше, гърчеше се, не можеше нито да яде, нито да пие. Когато силите ѝ свършваха, просто сядаше в ъгъла, люлееше се и тихичко скимтеше.
Една от възпитателките се сети какво може да е. Докато педагозите и лекарите опитваха да успокоят момичето, жената се втурна в спортния салон, където групата на Юля скоро бяха имали занимание, и намери кулона. Беше се заклещил в процеп между дюшеците.
Като го видя, Юля веднага се усмихна. Сълзите пресъхнаха, на лицето ѝ се появи щастлива гримаса. Тя силно прегърна загрижената възпитателка, персоналът въздъхна с облекчение, проблемът се реши.
Жалко само, че не всички служители в сиропиталището бяха толкова внимателни, колкото тази млада учителка. През годините, които Юля прекара в институцията, ѝ се наложи да изтърпи много – и обиди, и унижения от страна на възрастните, подигравки от връстниците, дори побои. Тя търпеше и чакаше, докато завърши и най-сетне стане свободна и самостоятелна.
И ето че сега се сбъдна нещо, за което Юля дори не смееше да мечтае. Тя имаше дъщеричка, свое собствено дете. Заради това се отказа от колежа.
Юля трябваше да изкарва прехраната, да се грижи за детето. Какво образование сега. После ще го вземе.
Сега най-важна е дъщеричката. Толкова красива, толкова беззащитна. До нея Юля се усещаше съвсем пораснала и много силна.
Вера щеше да има истинско детство. С рождени дни, разходки с мама из града, красиви рокли и собствени, а не общи играчки. Юля щеше да направи всичко за това.
И младата майка се стараеше. Работеше много, а всяка свободна минута посвещаваше на дъщеря си. Вера растеше здраво и умно момиче.
Отвръщаше на майка си с любов и грижа. Още на 7 години се научи да готви. А да чисти можеше още от средната група в детската градина.
Малката виждаше колко ѝ е тежко на майка ѝ и всячески се опитваше да ѝ помага. А и учеше добре. Вера не се налагаше да бъде карана да си пише домашните.
Четворките бяха рядкост в бележника ѝ. Макс така и не се поинтересува от детето. А Юля и не очакваше чудеса.
Вече не вярваше в тях. Веднъж тя срещна бащата на дъщеря си в търговски център. Той вървеше, прегърнал привлекателна девойка.
Усмихваше се с онази негова фирмена чаровна усмивка, гледаше спътницата си в очите. Всичко това бе толкова познато. Някога младата Юля беше изгубила ума си заради същото поведение на Макс.
А той се оказа предател и страхливец. Навярно и тази симпатична девойка я чака разочарование. Дори ѝ стана малко жал за нея.
Разбира се, Юля осъзнаваше, че някой ден Вера ще започне да ѝ задава въпроси за баща си. И тя дори не знаеше какво да ѝ отговори. Не ѝ се искаше да я лъже.
И да премълчава също не. Прекрасно си спомняше колко ѝ беше тежко самата тя, без да знае нищо за родителите си. На дъщеря ѝ поне ѝ провървя повече.
Все пак има майка. Но за бащата – и това е важно – Вера също трябва да знае нещо. Колко е сложно…
Юля се надяваше, че дъщерята няма да се реши скоро да я разпитва така сериозно. Ето го и офисът. Най-накрая стигна… Пазачът ѝ отвори вратата. Мъж на около четирийсет винаги ѝ се усмихваше и ѝ намигаше, когато Юля идваше на работа. Тя не реагираше на такива закачки.
И без това си имаше достатъчно проблеми. За романи нямаше нито време, нито желание.
Сградата, както винаги, я посрещна с тишина и полумрак. Служителите вероятно тепърва се събуждаха и започваха да се стягат за работа. Тя трябваше да успее да избърше подовете в коридорите и кабинетите, преди да дойдат.
Стаичката за инвентар и работно облекло се намираше под стълбите. Юля влезе, облече престилката, прибра косата си под забрадката, погледна се в огледалото. Няма я още 30.
А колко умора има в погледа ѝ. И тъмни кръгове под очите. Трябва нещо да направи по въпроса.
Да си купи някакъв крем за лице, например? На шията ѝ проблесна любимото украшение. Същото онова сребърно ключе. Юля все още не се разделяше с медальона от миналото.
За нея той стана нещо като талисман. Сякаш това малко ключе е талисман, който я пази от всякакви беди и нещастия. Ако можеше само да разбере кой ѝ го е сложил за първи път.
Усмихвайки се на отражението си, жената взе кофата и парцала и се отправи към горния етаж. Винаги започваше да чисти отгоре.
Виктор седеше в кабинета над поредния отчет, който му беше донесла счетоводителката за подпис. Цифрите го радваха. Строителната му фирма процъфтяваше. Печалбата постоянно растеше.
Клиентите ставаха все повече. Работата вървеше нагоре. И това беше прекрасно.
– „Виктор Андреевич, да ви направя ли кафе?“ – надникна в кабинета секретарката Альона. Добро момиче. Дъщеря на бивш негов съученик.
Не можеше да си намери работа след института. Ето, Льоха го помоли по приятелска линия да ѝ помогне. Виктор не отказа.
Често го търсеха с подобни молби приятели и познати. А той самият имаше съвсем малки деца. Всъщност не съвсем малки, а ученици.
Тимофей беше осмокласник. Варя завършваше пети. Прекрасни, симпатични хлапета.
Жена му Кристина не работеше след раждането на първото дете. Цялата си енергия беше отдала на децата. Още от малки ги водеше по различни занимания.
Освен това и двете им деца сериозно се занимаваха със спорт – синът играеше хокей, а дъщерята се занимаваше с художествена гимнастика. Всичко това естествено изискваше много средства, време и усилия.
Финансово, разбира се, Виктор поемаше цялата тежест. От-до. Всичко останало лежеше на раменете на Кристина.
А резултатите бяха впечатляващи. От време на време жена му канеше Виктор на състезания и турнири, където децата неизменно показваха чудесни постижения. Мъжът се гордееше с Тимофей и Варя и обичаше много тях, както и младата си съпруга.
Бизнес, финансова стабилност, голяма уютна къща, дружно семейство, съпруга – умница и красавица, която винаги проумява всичко, не вдига скандали, подкрепя го. Какво още му трябва на човек, за да е щастлив? Но Виктор не можеше да се нарече напълно щастлив. В душата му живееше една болка, която никога нямаше да отмине.
И мъжът чудесно го осъзнаваше. Някога Виктор имаше съвсем друг живот. Тогава работеше в завод като фрезист и се радваше на заплата, която леко надвишаваше средната за провинциалното им градче.
Но тогава се гордееше със себе си и беше щастлив и безгрижен. Виктор не можеше да си позволи, както сега, скъп автомобил от автосалона или почивка в чужбина. Плащаше кредит за вносен хладилник и канеше жена си в ресторант само по празници – не Кристина.
Тогава Виктор беше женен за съседското момиче Катя. Но, въпреки това, се чувстваше много по-щастлив, отколкото сега, когато е преуспяващ предприемач и баща на две прекрасни деца. В кабинета влезе Альона с димяща чаша кафе.
Висока, стройна, русокоса, с яркосини очи. Толкова прилича на… Не, по-добре да не си спомня. Твърде болно е.
Твърде тежко. Виктор и без това беше изхарчил много време и пари за психолози. Отначало му олекваше, но после болката и спомените се връщаха отново.
Трябва просто да се научи да живее с това. Понякога на Виктор му се получаваше. Толкова задачи, толкова ежедневни грижи и тревоги.
Фирмата изисква много време и внимание. Децата всеки ден радват с нови успехи. Обичаната красавица-съпруга го отвлича с приказки за бъдещето.
Колко приятно е да си правят планове и да мечтаят заедно. Във всичко това тежките мисли за малко се отдръпваха. Но стигаше да се спре за малко или да види нещо, което му напомня за онези времена – някаква дреболия – и преживеният кошмар се връщаше с нова сила.
Точно както сега. Альона просто му донесе кафе. И в лъчите на обедното слънце особено ясно просветнаха красивите ѝ сини очи.
Виктор веднага си спомни други очи. Любопитни, обичащи, широко отворени. И също толкова сини.
Това бяха очите на по-голямата му дъщеря. Неговото момиченце, което сега беше по-голямо от Альона. За последно я видя на тригодишна възраст.
Сега на Юля вече ѝ бяха 29 години и 3 месеца. Виктор всеки път мислено духваше свещичките на тортата ѝ за рождения ден. И, разбира се, отлично знаеше възрастта на по-голямата си дъщеря.
В това, че живее някъде, може би с друго име и фамилия, мъжът не се съмняваше. Фактите сочеха обратното, но бащата го усещаше: Юля е жива. Само че едва ли ще успее да я намери.
Опитвал е. И тогава, и години по-късно, но нито следа от Юля не откриха. Чувството за вина и непоправима загуба се превърнаха в постоянни спътници на Виктор.
Неговото щастие след онова събитие никога не ставаше пълно. Виктор можеше да назове деня, в който за последен път се чувстваше спокоен и отпуснат. Тогава изчезна Юля.
Неделя, почивният му ден. Тогава Виктор реши да даде на Катя малко да си почине. „Ще отида с Юля на езерата, ще храним лебедите. А ти си отдъхни, нали все се оплакваш от умора“, каза грижовният съпруг.
Колко хубаво! – искрено се зарадва жена му. – „Толкова е приятно времето. Защо детето да седи цял ден вкъщи? А аз през това време ще сготвя нещо вкусно.“
– „Значи това за теб е почивка“ – пошегува се Виктор. Беше в приповдигнато настроение.
Гордееше се с новата си роля на млад баща и с удоволствие се разхождаше с дъщеря си. Обичаше да я прави щастлива. А сега, когато на малката ѝ бяха само три години, това беше толкова лесно.
Юля се удивляваше на най-обикновени неща и възприемаше татко си почти като магьосник. Какво невероятно усещане!
– „И да си почина ще успея, и да сготвя вкусно“ – отвърна Катя. – „Още повече, че да готвя за моите любими е истинско удоволствие.“
Виктор прегърна жена си. Познаваха се от деца. Когато Юля беше на възрастта, на която е сега Верочка, Виктор и Катя, заедно с другите хлапета от квартала, играеха в пясъчника.
После попаднаха в един и същи клас. Та Виктор не помнеше живота без Катя. Тя винаги беше наблизо – роден, разбиращ и сигурен човек.
А когато се роди Юля, семейството им стана истински щастливо. Виктор помнеше как я посрещаше от родилното. С него бяха роднини и приятели.
Той държеше огромен букет рози и много се вълнуваше. Най-сетне се появи Катя, с плътно завит вързоп, стегнат с пухкава розова панделка. Виктор вдигна крайчето на одеялцето и се вгледа в бебето.
Момиченцето спеше дълбоко. Върху пухкавите ѝ бузки лежаха гъсти тъмни мигли, като неговите. Цялото детство се шегуваха, че той е отмъкнал дългите мигли, а на някое момиче не са се паднали.
И ето че на дъщеря му ѝ се бяха паднали същите. Имаше и още една прилика – малка бенка над горната устна.
Виктор още помнеше усещанията си от първата среща. Обля го вълна любов и нежност. Искаше му се да бъде надеждна опора на това беззащитно вързопче.
Тяхната дъщеричка с Катя да е щастлива. Той щеше да ѝ даде всичко необходимо, за да има безгрижно детство. Да я предпази от житейски несгоди, да пълни всеки неин ден с радост.
Виктор дори не помнеше, че някога е искал син. Това момиченце, тази мила дребосъчка, за миг се превърна в център на вселената му. Мъжът едва не се разплака от нахлулите чувства.
Не стигаше само да ревне пред всички. Но Катя, разбира се, разбраше какво се случва с него. Тя го гледаше и се усмихваше.
По-късно, когато се появиха Тимофей и Варя, Виктор не преживя същото. Разбира се, радваше се, че има син и дъщеря. Но усещане, че светът се преобръща, нямаше… Може би защото вече беше възрастен, зрял, с печално минало, или пък защото липсваше ефектът на новото, както при първото дете. Както и да е, раждането на по-малките го трогна значително по-сдържано от появата на Юля. Мъжът сам беше избрал името на първородната си дъщеря.
Юля. Катя не възрази. И на нея ѝ хареса.
Двамата заедно се грижеха за новороденото, с радост и изумление наблюдаваха развитието ѝ, гордееха се с успехите ѝ. „Тя е еволюирала!“ – извика възторжено Виктор, когато дъщеричката за пръв път сама се изправи в креватчето си на все още несигурните си краченца.
А каква радост беше от първите ѝ стъпки! Поредната ваксина, нова прическа – всичко се превръщаше в грандиозно събитие за любящите родители. А после Юля заговори… Рано, нямаше още и годинка и половина. Първата ѝ осмислена дума беше „тате“. Бащата не можеше да си намери място от гордост и щастие.
Разказваше на всекиго, че обожаваната му дъщеря го нарича с истинската дума. Някой беше казал, че ако детето каже „тате“ първо, второто ще е момче. Виктор от една страна наистина мечтаеше за наследник, но от друга – това би означавало да дели вниманието, което сега е цялото за любимата му дъщеричка, с още едно дете.
Не, може би е рано. Нека Юля по-дълго остане единствената принцеса в семейството им. Момичето растеше бързо.
Ето, вече бяха минали три години, откакто Виктор взе дъщеря си от родилното. Това беше третият рожден ден на любимото дете, който той помнеше завинаги, защото на следващия вече духаше свещите на тортата на Юля само мислено – четвъртата свещ. На онова празненство в дома им дойдоха гости – баби и дядовци от двете страни, братът на Виктор с дъщерите си и сестрата на Катя със синовете си. Беше шумно и весело. Юля се радваше страшно много на празника и подаръците, прегръщаше всички наред, смееше се звънко, играеше с братовчедите и братовчедките, а Виктор не можеше да се нагледа на своята принцеса и отново се удивляваше колко прилича на него самия като дете, и то не само той го забелязваше.
Юля определено беше всеобща любимка, и то не само защото беше най-малката в голямото семейство. Просто има деца, които са толкова искрени и доброжелателни, че създават около себе си особена аура на радост и лекота. До такива хора всички се чувстват по-добри и по-мили.
Юля беше тъкмо такова дете, открито, весело, доверчиво. Подарък, а не дете. Понякога Виктор, слушайки разказите на колеги и познати за техните деца, благославяше късмета си.
Колко ѝ провървя с дъщеря, а и с жена! Младият мъж съвсем осъзнато се наслаждаваше на щастието си и мислено благодареше съдбата. Но всичко се промени в онзи слънчев майски ден, когато Виктор реши да заведе Юля на езерата.
Езерата. Това беше, а и още е, чудесен парк недалеч от града. Само една спирка с влака, или половин час с кола.
Но кола Виктор още нямаше, затова реши да пътуват с влака. В този парк имаше всичко за чудесно прекарване с деца: великолепна природа, въртележки, заведения с вкусни сладоледи, няколко пицарии и, разбира се, самите езера.
Няколко големи изкуствени водоема с лебеди, които деца и възрастни обичаха да хранят. Катя в онази сутрин облече дъщеричката в нов спортен екип и ѝ сплете красиви плитчици. Момиченцето изглеждаше като кукла.
Съвременна кукла, при това много модна. На Виктор му харесваше да върви, хванал за ръка красивото момиченце. Хората ги заглеждаха.
Мъжът го забелязваше. Двамата изглеждаха прекрасно – млад, строен баща и очарователната му дъщеричка.
Настроението беше чудесно. Няколко спирки до гарата той и детето изминаха пеш. Можеха да изчакат автобуса, но времето беше толкова хубаво, а и не му се щеше да се друса в задушен, прашен, претъпкан салон.
На гарата Виктор си купи билет. За деца до 7 години не се плащаше. До тръгването на влака оставаха 15 минути.
Бащата и дъщерята решиха да поогледат сергиите. В едната от тях си взеха по един хотдог и бутилка вода.
– „Много е вкусно“ – каза Юля с пълна уста.
– „Да“ – съгласи се Виктор, – „но е и вредно. Няма да прекаляваме, но малко може.“
След като се подкрепиха, двамата продължиха разходката из магазинчетата. Някъде тук имаше сергия с играчки, китайски евтини стоки, но Юля всеки път страшно се радваше на нова кукла или топка оттук.
Така че Виктор търсеше с поглед познатата сергия. Искаше да зарадва момиченцето. В този миг Юля видя красива лъскава табела.
Магазин за бижутерия. Напоследък малката беше разбрала, че е момиче. Обикна козметиката и бижутата на мама.
Наскоро тя беше похабила един любим парфюм, просто изляла скъпото шишенце върху собственото си яке. Също беше молила родителите си да ѝ пробият ушите, за да носи обички като леля Анна Матвеевна от детската градина.
Катя щеше да заведе дъщерята на процедурата следващия уикенд. Естествено, малката кокетка не можеше да отмине такъв интересен магазин. Виктор се усмихна и тръгна след нея.
Разглеждайки лъскавите дрънкулки, Юля ахкаше и охкаше, развеселявайки продавачката. „Искам това!“ – сочеше тя с пръст масивна гривна с ярки камъни. „Не, по-добре онова!“ – този път вниманието ѝ беше привлечено от ажурна диадема.
Виктор разбра, че без покупка няма да се измъкнат. Но кое ли е подходящо за такова дребосъче като Юля? Все пак няма да ѝ вземе пръстен с кехлибар! Продавачката се усмихна и помогна. Извади отнякъде кутийка с малки леки медальони – посребрени и позлатени, с камъчета и без.
А най-важното – с форми на мечета, сърчица, балерини, точно каквото трябва за дете. Юля лакомо ги разглеждаше. Първо ѝ се разбягаха очичките, но след това съвсем уверено измъкна от общата купчина ключе – тънко, изящно, леко.
Виктор наум отбеляза, че дъщеря му явно развива добър вкус.
– „Чудесен избор!“ – усмихна се продавачката. – „Това е сребро.
Сега ще ви дам и връвчица, за да може да си го носите на шията.“
От магазина Юля излезе щастлива. Тя благодари на татко си и на продавачката хиляда пъти.
И сега вървеше по перона, а на шията ѝ блестеше връвчица със сребърно ключе. Момиченцето се държеше като истинска дама. А Виктор се удивляваше.
У жените очевидно любовта към украшенията е в кръвта, щом и едно такова мъниче се радва толкова на сребърен медальон. Виктор и Юля чудесно прекараха времето край езерата, храниха лебеди, въртяха се на въртележките, хапваха сладолед и пица. Приказливата Юля, както винаги, си намери нови приятели.
В продължение на няколко часа играеше със занемарване на площадката. Времето отлетя, трябваше да се връщат. Влакът скоро щеше да потегли.
Юля с неохота се сбогува с децата, с които си беше изкарала толкова весело, хвана се послушно за ръката на татко си и тръгна с него към гарата. Сред тълпата, която чакаше влака, Виктор веднага ги забеляза. Трима младежи, изглеждаха към двадесетгодишни, държаха се грубо и предизвикателно, псуваха без да се смущават от присъствието на малки деца.
И никой не им правеше забележка. По-добре да не го прави човек, за да не си изпатят. Виктор също замълча.
По-добре да стои настрана от такива типове. Не му стигаше една свада пред очите на Юля. Не можеше да допусне дъщеря му да преживее такъв стрес.
Затова той се дръпна разумно от тази съмнителна компания. За нещастие, и тримата се оказаха в същия вагон. Във влака се държаха все тъй дръзко и нахално.
Стояха в другия му край и не пропускаха случай да се заяждат с някой пътник. Хората се правеха, че не им чуват. Всички разбираха, че това ще стане повод за още по-активни и явно опасни действия от страна на хулиганите.
Виктор разсеяно гледаше полята и горите, които се нижеха зад прозореца. Слънцето клонеше към заник. Юля се беше изморила от разходката и впечатленията и се беше отпуснала.
Беше толкова сладка, толкова беззащитна. Виктор се усмихваше, гледайки дъщеричката си. Не възнамеряваше да я буди.
Когато влакът пристигне, той внимателно ще я вземе на ръце и ще я занесе до вкъщи, както е правил и преди. Все пак още е толкова мъничка, лека като перце. Нима някога това дребосъче ще порасне и ще се превърне във възрастно момиче? Навярно ще стане истинска красавица, с тия сини очи.
И му се прииска да запали цигара. Трябваше да излезе в тамбура. Докато дъщеря му спи, можеше да се възползва.
Мъжът я зави с якето си. Тогава не му мина през ум, че го прави за последен път. Струваше му се, че отива само за две минути.
Какво може да се случи за толкова кратко време? Еднообразното тракане на колелата успокояваше, напомняше за детството му, когато и той самият, като Юля сега, пътуваше с баща си във влака. Но тогава – не на разходка, а при баба и дядо на село. А сега вече сам беше татко.
Вратата изведнъж се отвори рязко. В тамбура влязоха онези трима младежи, дето вдигаха шум на гарата и в салона. Виктор се напрегна.
Нещо му подсказваше, че не е случайно. Нищо добро не го чакаше. Единият поиска да го почерпи всички с цигари.
Виктор не възрази, протегна им три. „Благодарим“ – прекалено вежливо, подигравателно, отвърна молителят, явно беше тарторът. Дори театрално се поклони. Виктор кимна и понечи да си тръгне. Но другият, по-възрастен, около трийсетгодишен, му препречи пътя.
– „Чакай“ – каза тарторът, – „имаме работа с теб. На гарата видяхме, че в портфейла ти има доста пари. Дай ни нещо, а? По братски.“
Виктор осъзна, че неприятностите са неизбежни. Да им даде парите? А къде е гаранцията, че ще се успокоят? Иначе ще се стигне до бой? Силите не са равни. И ако стане шум, Юля ще се уплаши.
Докато мъжът мислеше, тарторът взе нещата в свои ръце. Удари Виктор с всичка сила в челюстта. Пред очите му припламнаха искри, замая му се главата.
Мъжът, без да помисли, реагира автоматично и отвърна на удара. Виктор беше тренирал бокс от 10 до 16-годишен. Левият му ъперкът си беше точно на място.
Нападателят се хвана за главата, олюля се, едва не падна. Но тогава двамата други се нахвърлиха върху Виктор. Удряха го от всички страни.
Нанасяха удари по главата, ритаха го в гърба, корема. Той не издържа на крака, свлече се върху мръсния, леден под на тамбура. Опитваше се да прикрие главата си с ръце, но ритниците и юмруците на хулиганите все пак го уцелваха.
В един миг Виктор усети, че го напуска съзнанието. В ушите му прозвуча странно звънтене, пред очите му притъмня. Той потъна в ужасяваща, но спасителна чернота, където нямаше нито болка, нито страх…
Свестил се в болницата. Отвори очи и веднага пак ги стисна. Бялото на стените и мебелите, заедно с ярката слънчева светлина, влизаща през прозореца, го заслепиха и засилиха главоболието.
Намираше се в болнична стая. Цялото му тяло го болеше, сякаш беше минал влак отгоре му. А може би така и беше? Последното, което помнеше, бяха ритници от всички страни.
И болка. Нетърпима болка. Какво е станало с него? Как се озова тук? Влезе сестра.
Тя буташе стойка за система. Видя, че пациентът е дошъл в съзнание, и му се усмихна топло.
– „Голям късметлия сте, изкарахте го. А в какво тежко състояние ви докараха! Никой не даваше прогнози.“
– „Какво… какво се случи с мен?“ – зачуди се Виктор колко слаб му е гласът.
И колко боли да си движи устните.
– „Нападнаха ви в тамбура, пребиха ви и ви обраха.
После ви изхвърлиха от влака, докато се движеше. Истинско чудо, че сте оцелял.“
– „А дъщеря ми?“
– „Имаше с мен едно малко момиченце. Дъщеря ми…“ Тревожният, леден страх стисна сърцето на Виктор. Болката и кошмарът избледняха.
Изведнъж това вече не изглеждаше важно. Най-главното беше да разбере къде е Юля.
– „Дъщеря?“ – сестрата наведе очи.
– „Най-добре поговорете после с жена си. Сега е важно да си почивате, да се укрепите. Травмите ви са сериозни.
Ще ѝ се обадя да ѝ кажа, че сте се свестил“ – обеща сестрата. – „Посещенията са от 16 до 19. Тя сигурно ще дойде.
В интензивното не пускаме никого, но за вас главният лекар ще направи изключение.“
– „Защо?“
– „Ами случаят ви е особен.“ – отговори уклончиво сестрата.
Виктор едва изчака идването на Катя. През това време се мъчеше в неизвестност и си съчиняваше догадки. „Юля се е събудила, не намерила татко си, сигурно е заплакала, привлякла е вниманието на кондуктора, онзи я е завел в милицията. После я прибрали при Катя.
Разтревожило се ми е детето, но всичко ще мине. Виновен съм, че я оставих сама. Как можах да не издържа до вкъщи?“ Виктор го измъчваха въпроси. Защо сестрата не каза направо, че с детето всичко е наред? Какво означава „случаят ви е особен“? Защо правят изключение? Точно в четири Катя влетя в стаята.
Бледа, отслабнала, с разрошена коса, изобщо не приличаше на спокойната, винаги поддържана жена. Като че ли се беше състарила за миг. Под очите ѝ имаше дълбоки сенки, чертите на лицето ѝ бяха станали по-остри.
Но погледът ѝ – беше чужд и страшен. В него се четяха отчаяние и ужас.
– „Къде е Юля?“ – попита веднага Виктор, с мъка се повдигайки на лакът.
Като гледаше жена си, той не бе сигурен, че иска да чуе отговора.
– „Няма я.“ – от очите на Катя потекоха сълзи. – „Изчезна. Няма я, разбираш ли?
Сега, като си дошъл в съзнание, може би ще си спомниш нещо, което да помогне да я намерим.“
– „Как изчезна?“ – Виктор заговори с фалцет.
Съзнанието за случилото се постепенно го връхлиташе на вълни. Зави му се свят. Всичко приличаше на ужасен филм.
Или кошмар. „Дъщеря ни е изчезнала безследно.
Милицията я търси, разпитва свидетели. Засега – нищо. Онези, които са те пребили, са намерени.
В ареста са. Има следствие по твоя случай. Но към изчезването на Юля нямат отношение.
Вече е сигурно.“ Виктор обвиняваше единствено себе си. Защо отиде в онзи ден с момиченцето на езерата? Как можа да я остави дори за минута? Защо не избегна сбиването с трима негодници? Физическите травми оздравяха сравнително бързо.
Но душевните… След случилото се Виктор вече не беше предишният човек. Грехът на вината го притискаше неимоверно тежко. Милицията търсеше Юля.
Целият град и съседните гари по маршрута на влака в продължение на няколко месеца бяха окlejени с нейни снимки. Намериха се свидетели, които твърдяха, че са видели подобно дете в компанията на две мърляви жени. Просяли милостиня в подлеза.
Но от тази нишка нищо не произлезе. Виктор и Катя живееха в тревожно очакване. Неизвестността ги съсипваше и физически, и психически. Мъжът не можеше да спи, а ако заспеше в някаква тревожна дрямка, го измъчваха кошмари.
Същото се случваше и с Катя. След около година жена му не издържа. Събра си багажа и отиде при родителите си.
– „Не мога да остана в този апартамент. Твърде ми е тежко. Тук са нейните неща и… и ти!“ – обясни Катя.
Виктор не се опита да я задържи. Разбираше, че тя също го винеше за случилото се, и ѝ съчувстваше. Кой друг да е виновен, ако не той?
Така Виктор остана сам. В празния апартамент, някога толкова уютен и топъл. Нищо не му носеше облекчение – нито всекидневни по 20 километра разходки, нито потъването в работа.
Не можеше да се храни, хапката не му вървеше. „Аз си седя тук, на своята кухня, пред чинията с макарони, а къде е Юля? Какво яде тя? Как се чувства?“ След три години безплодни издирвания Виктор започна да се съмнява, че дъщеря му е жива. А вече беше станал призрак на самия себе си. Научил от общи познати, че Катя е в болница.
Нервите ѝ не издържали. И той усещаше, че го чака същото. Спасението дойде неочаквано.
Веднъж съседът от втория етаж, един пропаднал около 40-годишен тип, му дойде на гости с бутилка евтин алкохол. Виктор намери някаква закуска. Чувствата му се притъпиха.
Светът се оцвети в нови краски. Мъжът за пръв път от няколко години усети нещо като облекчение. Сутринта обаче го налегна отново отчаянието и чувството за вина, добави се и страшен махмурлук. Но Виктор вече знаеше какво да прави.
Така той се пропи. Скоро загуби работата си. Естествено, кой ще държи такъв служител?
Но Виктор не се вълнуваше от това. Вкъщи имаше много вещи, които бързо намираха купувачи – техника, мебели, дрехи. Той беше изнесъл почти всичко, само не пипаше нещата на Юля.
Рядко успяваше да проумее докъде е стигнал. Защо му е да живее? Той беше на малко над 30, а вече не му се живееше. Нищо светло и добро не го чакаше.
Реши, че не иска повече да остава в този свят. Така най-сетне ще прекъсне мъките си… Когато веднъж се замъкваше със страшен махмурлук към местно барче, вниманието му беше привлечено от странна гледка.
По тротоара вървеше жена в бяла престилка, бутайки количка с тригодишно момченце, точно каквато беше Юля, когато изчезна. От двете страни на количката се държаха още две мъничета.
Двойка дребосъчета послушно тътреха крачета редом. Всички деца бяха облечени с еднакви анцузи. И изглеждаха не по детски сериозни и тъжни, не шумяха, не тичаха наоколо, не се смееха.
На Виктор, който мислеше, че вече е напълно изтръпнал към чуждата болка, му се сви сърцето от тази гледка. Разбра, че пред него са изоставени деца от близкия дом за малчугани, където тази възпитателка ги беше извела на разходка. Небето се беше прояснило, затова ги беше извела извън двора. Мъжът изумен гледаше отминаващата групичка. Жената напомняше квачка, заобиколена от пиленца – безпомощни, изоставени, никому ненужни.
Животът за тези душички едва започваше, а те вече бяха преживели жесток удар – озовали се без родители. Какво ли ги чака занапред? Кой ли ще им помогне и ще ги подкрепи? Виктор си спомни как навремето на неговата Юля ѝ се падаха толкова много любов и грижа. А за тези мъници това топло чувство беше жизненоважно.
Тогава Виктор осъзна, че е рано да си отива от този свят. Може би е способен да бъде полезен на някого, да направи нечий живот по-лек и радостен. В края на краищата има толкова много слаби и нуждаещи се от закрила. А той е здрав, силен мъж с работническа професия и с акъл. Може да направи чудеса, стига да поиска. Стига да спре да прахосва потенциала си за алкохол и мрачни мисли.
Твърдо реши да промени живота си. Дъщеря му е изчезнала безвъзвратно. Да, той носи вината за това.
Но вече имаше нова цел – да стане силен, богат, влиятелен и да направи живота на деца в нужда малко по-добър и щастлив. Мъжът се отказа от чашката без много усилия.
Върна се в завода, работеше за трима, спестяваше пари, трупаше опит. След няколко години откри първата си фирма за ремонт и строителство. Събра екип от бивши колеги.
Със спестените пари купи материали и основно оборудване. Така започна бизнесът му. Наложи се да учи още много, да преодолява проблеми.
Но всичко вървеше. Фирмата се разрастваше. Скоро отвори първия клон, после още един.
Първоначално офисът беше в апартамента му, но след време стана ясно, че е необходимо отделно помещение. Поръчките се увеличаваха светкавично. Броят клиенти и персонал растеше успоредно.
Виктор вече печелеше сериозни суми. Като работник в завода някога мислеше, че заплатата му е добра, а сега му се предлагаха съвсем други възможности. Спокойно можеше да си купи скъпа кола от салона, да пътува до топли морета по всяко време, дори да си вземе голяма къща, пък и всичко наведнъж.
Но Виктор не бързаше да се глези с такива удоволствия. Продължаваше да влага печалбата в бизнеса, за да разрасне още приходите. И всеки месец превеждаше немалки суми в сиропиталища и болници, а също така помагаше на фондове за болни деца. Редовно пращаше и пари на Катя.
При нея се беше развило нервно заболяване, което изискваше скъпо лечение. Той прикриваше тази помощ. Катя мислеше, че получава държавно пособие. Виктор не знаеше дали бившата му жена би взела пари от него.
Междувременно тя отново се беше омъжила. За скромен служител в библиотека, доста по-млад от нея. И им се роди син. Изглеждаше, че животът ѝ тръгва по-добре, на което Виктор искрено се радваше. Но болестта не отстъпваше.
Така научаваше от познати. Някои не го разбираха, смятаха го за ненормален. „Да прахосваш толкова пари не се знае къде…“, казваха.
Но повечето от обкръжението му уважаваха щедростта и добротата му. Разбира се, около успелия бизнесмен имаше и много „ловци“ на сърцето му. Красавици на всякаква възраст се стремяха да спечелят благоразположението на талантливия мъж.
Освен това достатъчно млад и симпатичен. Но Виктор оставаше равнодушен. Сякаш имаше само работа и помощ за нуждаещите се.
Годините минаваха. Компанията му се превърна в една от най-преуспяващите в града. Името на Виктор се появи в списъка на най-богатите хора в областта.
Вече живееше в извънградска къща. Харесваше му наоколо. Тихо, спокойно, никой не трещи под прозорците, не пробива с бормашина от сутрин до вечер.
Мъжът често посещаваше сиропиталища, играеше с децата, проверяваше обстановката, търсеше какво им е нужно. Вглеждаше се в лицата на изоставените хлапета, особено момичетата, които приличаха на Юля. Дали тя не се беше озовала в подобно заведение? Разбира се, разбираше, че дори да е така, Юля вече е голяма, тук няма да я намери. При едно от тези посещения Виктор се запозна с невероятно момиче.
Кристина още от тийнейджърка се беше захванала с доброволческа дейност – първо в приюти за животни, после в сиропиталища. Персоналът хвалеше съвестната студентка. От думите на служителите Виктор разбра, че тя прекарва всяка свободна минута в сиропиталището.
Играчки носеше на малчуганите, измисляше им интересни занимания и дори се заемаше с най-тежката работа, от която често се гнусят и по-възрастни хора – грижи се за дечица, които не можеха да ходят. „Такива хора са рядкост сред младите“, обобщи директорката. „Не зная какво бихме правили, ако не беше Кристина.
Все не достигат ръце, тя ни е като вълшебна пръчица.“ На Виктор му се прииска да поговори с това всеотдайно момиче. Тя беше много симпатична – висока, мургава, с големи кафяви очи, в които грееха милосърдие и доброта.
Необичайна и много привлекателна комбинация. Кристина учеше в аспирантура, готвеше се да получи научна степен. Чуждите езици ѝ трябваха, за да работи в международна доброволческа организация, а званието – за да преподава и да убеждава студентите да помагат на нуждаещите се.
Докато връстничките ѝ мечтаеха за изгоден брак, тя копнееше за работа с гладуващи африкански деца. Кристина беше само с около 6-7 години по-голяма от Юля. Но Виктор усети в нея родна душа.
Както него, не я оставяха безразлична слабите и нуждаещите се деца. Кристина се оказа много интересна събеседничка.
Знаеше много, разсъждаваше дълбоко, мъдро за годините си. Виктор попиваше всяка нейна дума. А тя също се радваше на общуването с него, виждаше се ясно.
Един ден Виктор осъзна, че се е влюбил. Не предполагаше, че след всичко преживяно с него може да се случи подобно нещо. Но заспиваше и се будеше с мисли за Кристина.
И с трепет очакваше нови срещи с нея. Той се опитваше да прикрива чувствата си. Той е доста по-възрастен, с тежък грях на плещите.
Защо ѝ е на това младо момиче всичко това? Тя има толкова много планове. А пък той усещаше, че не ѝ е безразличен. Кристина прва си призна в любов.
Случи се докато разтоварваха кашони с детски храни, които Виктор беше закупил за сиропиталището. Тъкмо занесоха кутиите в кухнята по заръка на директорката, без да усетят се оказаха сами.
– „Не мога повече да крия“ – реши се момичето. Погледна го в очите. – „Ти… в общи линии, чувствам, че те обичам… И не зная какво да правя.“
– „Невероятно и много приятно“ – усмихна се Виктор. Думите ѝ го развълнуваха.
Беше се отучил да изпитва такова вълнение. – „Разбирам как изглежда. Още една хитруша, която иска да завърти богат мъж.
Да не мислиш, че си го помислих? Та аз го споделих с една приятелка, тя точно това ми каза. И дори ме похвали за благоразумието.“
– „Значи приятелката ти хич не те познава“ – Виктор нежно взе ръцете ѝ в своите. – „Ти си най-необикновеният човек, когото съм срещал. Умна, добра, сърдечна, искрена.
И аз… аз също не мога да повярвам, че има хора като теб.“
– „А пък ти не си никакъв идеал“ – промълви Кристина, отпускайки се с доверие. – „Но съм влюбена в теб. Отдавна.
Не исках да ти го казвам, да не те притеснявам излишно, но се оказа, че е взаимно, и съм щастлива.“
Кристина и Виктор станаха двойка. Продължиха заедно да помагат на сиропиталища, дори и в съседна област ходеха.
С всеки изминал ден Кристина ставаше все по-близка на Виктор, все по-скъпа. Не чакаха дълго преди да се оженят. Момичето прие с радост, а двамата се радваха на новото си щастие.
Естествено, за тях се носеха всякакви клюки. Едни го наричаха старец, търсач на млади красавици. Други определяха Кристина като „ловджийка на милионери“ и „жена на издръжка“. Но те не се вълнуваха от това, просто се наслаждаваха на взаимното си чувство.
Пътешествието в бедна африканска страна, за което беше мечтала Кристина, се отложи. Оказа се, че е бременна. Виктор, разбира се, беше на върха на щастието от факта, че ще става пак баща, но и го налегнаха старите страхове дали ще успее да защити това дете, да не се повтори историята с Юля.
Кристина, разбира се, знаеше за случилото се с първородната му дъщеря. Съпрузите нямаха тайни един от друг и се опитваха да живеят в откровеност, тя всячески го подкрепяше. Роди се Тимофей, а след няколко години – и Варя.
Кристина решила да се посвети изцяло на децата, оставяйки кариерата на преводач и доброволец на заден план. Виктор се удивляваше колко високи резултати, за годините си, постигаха синът и дъщеря им, и разбираше, че всичко се дължи на майчините грижи и търпение на Кристина.
В плановете беше да осиновят някое детенце, а може и повече, като пораснат Тимофей и Варя. След като сама стана майка, Кристина проумя колко малко топлина и обич получават домовските мъничета от доброволци, възпитатели и всички останали помощници. У нея изкристализира нова мечта – да подари на поне няколко души от сиропиталище пълноценно детство.
Виктор беше съгласен с жена си. Споменът за Юля всекидневно неотстъпно се въртеше в главата му. Вече беше съвсем пораснала млада жена.
Къде ли е, как ли живее? Ставало ли ѝ е по-леко? Като заможен бизнесмен Виктор отново се опита да я намери. Когато имаш пари, се отварят нови възможности. Нае частни детективи.
Но и това не даде резултат. Бяха минали твърде много години от изчезването на детето. Без следа, дори професионалните следователи не откриха нищо.
И ето че този ден Виктор беше дошъл в офиса по-рано. Трябваше да довърши няколко отчета преди началото на работния ден. Не обичаше да остава до късно, но предпочиташе да работи сутрин.
Снощи беше оставил купчина документи на бюрото си. Охранителят учтиво поздрави шефа. Той кимна и се запъти към стълбището.
Отгоре се чуваше търкане. Чистачката миеше пода на втория етаж. Във въздуха се носеше миризма на почистващ препарат.
Пътя на Виктор беше препречено от кофата. Той се опита да я заобиколи. Чистачката го забеляза.
Млада жена с изморено лице. Изпод кърпата на главата ѝ се показваха руси кичури. Тя побърза да дръпне кофата, за да мине началникът по-удобно.
На подобно угодничество Виктор отдавна не обръщаше внимание. Но нещо в тази жена го впечатли. Толкова млада, симпатична, а сигурно умна и открита, а се е хванала за чистачка… странно.
– „Внимавайте, подът е хлъзгав“ – рече тя с леко виновна интонация. Не успях да подсуша. Мислех, че още няма да дойдат хора.
– „Нищо страшно“ – усмихна се Виктор. И в този миг погледът му се спря на нещо до болка познато от далечното минало.
На гърдите на чистачката висеше сребърна верижка с медальон във формата на изящно ключе. Точно това украшение Виктор беше купил в онзи страшен ден, когато дъщеря му изчезна. Мъжът се втренчи в медальона.
Чистачката се почувства неудобно. Стоеше и не знаеше какво да направи – да продължи да мие или разговорът още не е свършил.
Виктор внимателно се вгледа в лицето на жената. Големи сини очи. Бенка над устната.
Същата, каквато имаше той. Неужели? Това просто не можеше да бъде вярно.
– „Как се казвате?“ – попита с пресипнал глас.
– „Юлия Антоновна Сидорова.“
– „Антоновна. Не Викторовна.
Но все пак Юлия. Ще ви се сторят странни въпросите ми“ – предупреди Виктор. – „Но наистина са ми важни.
Вашият баща ли се казва Антон, щом ви е Антоновна?“
– „Не зная как се казва баща ми“ – отвърна жената, поглеждайки го с широко отворени от изненада очи. – „Антон е името на милиционера, който ме намери на гарата, затова в сиропиталището ми записаха това бащино име.
Фамилията също взех от него.“ Мимиката, жестовете, гласът – всичко ѝ беше толкова близко и познато.
Виктор се боеше да повярва в това изненадващо щастие, за да не се разочарова. Помоли Юля да поговорят в кабинета му, в по-подходяща обстановка. Така разбра, че на тригодишна възраст тя е намерена на гара в друг град, на стотици километри оттук.
Самата Юля малко си спомня от преживения ужас, само собственото си име казала, оттам нататък – нищо. Хората се опитвали да открият нещо за семейството, но без резултат. Според показания на свидетели и откъслечните спомени на детето се оформила горе-долу правдоподобна версия:
Юля била родена в маргинално семейство. Родителите ѝ я разкарвали по различни градове и печелели с просия. После, когато момичето поотраснало и не будело същата жал, оставили я на една гара. Повече не им трябвала.
– „А това украшение“ – Виктор посочи кулона. – „Откъде го имаш? Помниш ли?“
– „Предполагам, че някой от родителите ми го е подарил. Бях с него, когато ме намериха на гарата.
Винаги ми е било чудно, нима е имало някой, който ме е обичал? Та не подаряват току-така такива хубави неща на дете, което им е безразлично.“
– „Юля“ – Виктор най-накрая се реши да каже на глас догадката си. – „Трябва да ти разкажа сложната си история… Изслушай ме и ще разбереш защо се държа странно.“
И ѝ разказа онази история за изгубената си дъщеря. Юля в хода на повествованието ставаше все по-бледа и по-бледа.
Стискаше ту кулона на шията си, ту кичура коса, подаващ се изпод кърпата.
– „Мисля… сигурен съм, че ти си моята дъщеря“ – завърши най-после мъжът. – „Толкова ми се иска да повярвам.“
В очите на Юля блеснаха сълзи.
– „Но ме е страх да се заблудя. Страх ме е да не се разочаровам.
Разбираш ли? Много. За по-сигурно можем да направим ДНК тест, само че на мен не ми е нужен.“
Гласът на Виктор трепереше, толкова му се искаше да прегърне дъщеря си. Но не знаеше как ще реагира тя. В края на краищата не го познава, а и не е сигурна в истинността на тази случка. Разбира се, впоследствие анализът потвърди родството. Юля и Виктор бяха усетили това и без лаборатория, но ето че имаха и документално доказателство.
Виктор изпита невероятно облекчение. Животът отново се изпълни с ярки краски. Беше забравил какво е това.
Тежестта, която го бе притискала толкова години, най-сетне се махна от раменете му. Ето я Юля, прекрасната му дъщеря. Повече от това – той беше вече и дядо, защото имаше внучка Верочка.
Какво чудесно усещане! Дъщеря му се беше измъчила в живота. Слушайки историите ѝ, Виктор изпитваше отчаяние, че не е могъл да я защити от всички тези несгоди.
Но оттук насетне всичко щеше да е друго. Юля нямаше повече да страда. Той най-сетне щеше да бъде за нея и за внучката ѝ сигурна опора и закрила.
С Юля и с удостоверението за ДНК тест Виктор отиде при Катя. Тя плака и се смееше едновременно, прегръщаше дъщеря си. Сякаш Юля си спомни майка си.
Притискаше се към нея и също плачеше. Здравето на Катя бързо се подобри след появата на дъщеря ѝ. Виктор назначи Юля в своята компания като помощник на управителя.
Създаде специално за нея длъжност – да сортира документи, да следи графика на мероприятията. Нещо като секретарка.
Успоредно с това Юля учеше задочно в университета. Защото заради онези житейски перипетии така и не успя да завърши навреме. Сега наваксваше.
Харесваше ѝ да учи. Тя заживя с дъщеря си в бащината къща. Вера бързо се сприятели с Тимофей и Варя. Децата си прекарваха весело, смехът им не стихваше в дома. Кристина прие Юля и Вера като родни.
Тя беше радостна, че мъжът ѝ вече не страда от чувството за вина. Виктор отначало се страхуваше да не заспи. Струваше му се, че като се събуди, всичко ще се окаже сън, че срещата с Юля му се е привидяла.
Не можеше да повярва, че има толкова удивителни съвпадения. При това много поред. Дъщеря му се устройва тъкмо в неговата фирма, а не някъде другаде. Че Виктор дойде в офиса по-рано от обичайното и забеляза кулона на чистачката, а тя можеше да го е загубила отдавна, но го беше съхранила и постоянно го носеше. Без медальона надали щеше да я познае.
– „Няма случайности“ – отвърна Кристина, след като той ѝ разказа за мислите си. – „Всичко това е верига от закономерности. Всичко се случи така, както трябваше.“
Превод и редакция:
Редакция „Кълвача Нюз“
© 2025
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our