На 19 години тя се омъжи за 75-годишен шейх, за да спаси семейството си… Но това, което се случи в първата брачна нощ, шокира дори охраната му

Той затвори очи и се отпусна назад в инвалидната количка. Изглеждаше крехък, като пресъхнало дърво, но в него пулсираше нещо тежко, древно, като сила, която не може да бъде пречупена.

— Приличаш на нея… — каза тихо. — Но в теб има нещо различно. По-студено. По-силно. Това е добре.

Лилия стоеше като вцепенена. Ръцете ѝ трепереха, сърцето ѝ блъскаше като лудо. Целият ѝ свят се разпадаше. Този човек познавал майка ѝ? Била му съпруга? Какво, по дяволите, се случва?

— Майка ми беше медицинска сестра — промълви тя. — Никога не е била извън България. Сбъркали сте ме с някоя друга.

Шейхът издаде тих, почти презрителен смях.

— През 1989-а беше в Абу Даби. Работеше при първата ми жена, Самийра. Тогава я видях. Светла кожа, сиви очи, поглед, който пронизва. Предложих ѝ всичко. А тя си тръгна. Каза, че не иска да бъде сянка в харема.

Лилия бавно се отпусна на дивана. Дланите ѝ лепнеха от пот. Той продължи:

— Когато разбрах, че е родила дъщеря, започнах да ви следя. Отдалеч. Тихо. Платих, за да сте в безопасност. А когато баща ти се срина под тежестта на дълговете… разбрах, че е време. Време да се върнеш. При рода си.

— Значи… още тогава сте знаели, че баща ми не ми е истински баща?

Той не ѝ отговори. Само я погледна — така, че тя замълча завинаги по тази тема.

— Тази нощ няма да бъдем мъж и жена — каза той. — Ще говорим.

Говориха. С часове. Показа ѝ снимки — майка ѝ, млада, с традиционна арабска носия, пред мозаечна стена. Знаеше прекалено много. Дати. Имена. Дребни детайли. Разказа ѝ дори как, когато е била на три години, паднала в басейна и някакъв „мъж в черно“ я извадил.

Лилия не спа три дни. Главата ѝ туптеше. Светът ѝ се разпадаше на парчета. Омъжена, но не съпруга. Дъщеря, но и продадена вещ. И тогава… дойде най-неочакваният обрат.

Седмица по-късно.

— Заминавам за Маракеш — каза шейхът. — Сам. Не ми остава много. Ти ще останеш тук.

— Защо?

— Ти си новата господарка. Наследницата.

Остави ѝ цялото имение. Един-единствен слуга — мълчалив египтянин на име Халид. И карта. С точните координати на един сейф.

Сейфът беше в стара къща в пустинята, охранявана като дворец. Вътре: златни кюлчета, изумрудено колие, стари документи — и един дневник. Дневникът на майка ѝ. Лилия го отвори с разтреперани пръсти.

„Знаех, че ще ме намери. Молех се Лилия никога да не узнае. Но щом четеш това — знай: той не е чудовище. Той е мъж, съсипан от любов и власт. Бягай, ако искаш да живееш. Или остани — ако си по-силна от мен.“

Измина година.

Лилия стоеше на терасата и гледаше към града. Роклята ѝ се виеше като дим. Халид ѝ подаде вестника.

На първа страница — снимка. Заглавието:

„Почина шейх Фазани. Наследството му преминава в ръцете на млада българка.“

Лицето ѝ не трепна.
Не заплака.
Всичко беше ясно още в онази първа нощ.

Той не беше купил момиче.
Беше върнал кръвта си у дома.
А тя… прие трона.

Сама. Завинаги.