реклама
— Какво точно казахте току-що? — чу се глас зад гърба ѝ.
Екатерина замръзна. Обърна се рязко.
На вратата стоеше млад мъж. Облечен като куриер, с червена чанта през рамо, мокър от дъжда, небръснат, но с очи, в които гореше не гняв — а нещо по-страшно: решимост.
— Кой сте вие? — попита тя с рязък тон.
— Не е важно кой съм. Важно е, че чух всичко — каза той, пристъпвайки напред. — И че няма да ви позволя да я убиете.
— Аз не съм ѝ майка, а свекърва — отряза тя. — Ако сте тук случайно, вървете си.
— Аз съм братът на Марина — изрече мъжът спокойно. — По кръв. Не сме се виждали от десет години. Но дойдох. Защото знаех какво ще ѝ причините.
Настъпи тишина. Виктор отстъпи назад. Лицето на Екатерина побеля.
— Тя няма брат!
— Нямаше вас — отвърна той. — Но имаше мен. И сега ме има отново. И няма да стоя и да гледам как я оставяте да умре.
Доктор Соколов, който току-що бе подписвал документи в кабинета си, влезе с твърда крачка.
— Пациентката има близък роднина — обяви. — Господин Ковач и вие, госпожо, повече нямате правомощия. Законният настойник става нейният брат.
— Това е незаконно! — изкрещя Екатерина. — Името му дори не съвпада!
— ДНК тест — отвърна лекарят. — Направен по спешност. Пълно съвпадение. И той вече е подал документи. Плати и лечението.
— С какви пари?! — избухна Виктор. — Тоя е дрипльо!
— Имам всичко — каза братът. — Не харчих за коли и костюми. Работих и спестявах. За нея. За да я защитя от такива като вас.
Стаята беше тиха. Марина лежеше безмълвна, лицето ѝ — като хартия. Брат ѝ седна до нея, хвана ръката ѝ и я покри с дланите си.
— Прости ми, Маринче… — прошепна. — Оставих те тогава. Но вече не съм дете. И няма да те изоставя втори път.
Сълза падна върху ръката ѝ.
И тогава — пръстите ѝ леко се раздвижиха.
Пет дни по-късно Марина отвори очи.
Всичко бе мъгливо, но лицето пред нея бе познато. Спомени от детството, поля, люляци, старият мост край селото.
— Игор?.. — прошепна тя.
Той вдигна глава. Очите му светеха.
— Жива си… Чуваш ли ме? Жива си, Марина!
— А… Виктор?
Гласът ѝ бе едва доловим. Настъпи пауза.
— Той не дойде — каза Игор. — Но аз дойдох. И ще остана. Завинаги.
Виктор се появи веднъж. През нощта. Стоеше в коридора, гледаше през стъклото към леглото, но не влезе.
Не посмя. Защото вече знаеше: тя знае всичко.
А Екатерина си събра багажа и си тръгна. След като чу, че Игор е подал жалба в прокуратурата: опит за умишлено изоставяне и отказ от лечение. И че апартаментът, който бе прехвърлила тайно на себе си, ще бъде замразен по разследване.
Месец по-късно Марина вече се хранеше сама. Усмихваше се. Водеше физиотерапия с упоритост. Доктор Соколов минаваше и само кимаше:
— Боец.
Игор я извеждаше навън. В градината на болницата. Там цъфтяха зюмбюли. Миришеше на надежда.
— Ще мога ли пак да ходя? — попита тя веднъж.
— Да — каза той. — Ще ходиш. И ще тичаш. И никога вече няма да си сама.
— Защо се върна?
— Защото не можех да живея, знаейки, че умираш.
— А Виктор?
— Той вече те изгуби.
Два месеца по-късно Марина напусна болницата. Не сама. Игор я придружаваше. Тя вървеше с бастун, в бяло яке, с белег на челото. Но в очите ѝ имаше живот.
Пред входа стоеше Виктор. С букет.
— Прости ми… Бях объркан… Майка ми…
— Не се оправдавай — прекъсна го тя. — Мъжът трябва да защити жената си. А ти предаде своята.
— Можем ли… да започнем отначало?
— Твърде късно — каза тя. — Аз вече съм друга. И няма да се върна при онзи, който ме остави да умра.
И си тръгна. Без да се обърне.
Шест месеца по-късно Марина вече вървеше без бастун. Работеше като доброволец в болницата. Седеше до непознати хора и държеше ръцете им. Защото знаеше какво значи да си никой за близките си.
Един ден влезе млада жена, бременна.
— Извинете… Аз съм съпругата на Виктор Ковач… Имам болки…
Марина беше на регистратурата. Вдигна глава. Погледите им се срещнаха.
— Вие… работите тук?
— Да — кимна тя. — И ще ви помогна. Тук не оставяме никого в болка.
Жената се смути.
— Вие… сте невероятна.
Марина не отговори.
Само стана, хвана я под ръка и я поведе към кабинета.
Защото животът не е отмъщение.
А избор.
А тя вече бе направила своя.
На вратата стоеше Игор. Подаде ѝ ръка.
Марина се усмихна.
— Сега вече наистина живея.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
