Непозната ми подаде бебе и изчезна.

— Боже мой, кой е навън в такава снежна буря? — Анна пристъпи към одеялото и потръпна, когато леден вятър пробяга по босите ѝ крака.

Почукването на вратата се повтори. Вятърът навън виеше като ранен звяр, блъскайки снега в прозорците.

— Иване, събуди се, — докосна тя рамото на съпруга си. — Някой чука.

Иван се надигна, премигвайки сънено:

— В такова време? Може би си въобразяваш?

— Не, не си измислям.

Токът беше спрял от снощи — зимите в Устиново винаги бяха сурови, а 1991-ва донесе не само политически сътресения, но и невиждани студове.

Вратата едва се отвори. На прага стоеше момиче, крехко като тръстика, с елегантно тъмно палто.

— Моля ви, помогнете ми, — гласът ѝ трепереше. — Трябва да го скриете. Погрижете се за него… Искат да го убият…

Преди Анна да успее да реагира, момичето пристъпи напред и сложи бебето в ръцете ѝ.

— Коя сте вие? Какво става?

Но момичето вече бе изчезнало в бурята, а Анна стоеше на прага, смаяна.

— Какво по… — Иван замълча, щом видя бебето.

— Виж го, — каза Анна.

Това беше момченце, може би на шест месеца.

На тънка верижка около врата му проблясваше малък медальон с буквата „А“.

— Боже мой, кой би изоставил такова дете? — очите на Анна се насълзиха.

Иван мълчеше, просто гледаше. През всичките си години заедно, те никога не бяха имали свое дете.

— Каза, че искат да го убият, — Анна погледна към съпруга си. — Иван, кой би искал да навреди на новородено?

— Не знам, — промърмори той. — Но това момиче явно не беше оттук — имаше градски акцент, а палтото ѝ… сигурно струва цяло състояние.

— Къде ли е отишла в такава буря? — поклати глава Анна. — Няма кола, няма други следи…

Изведнъж бебето отвори ясносините си очи и я погледна. Не плака, не се стресна — просто гледаше, сякаш измерваше новата си съдба.

— Трябва да го нахраним. Остана ни малко мляко от снощи.

— Анна, — каза Иван накрая, — трябва да кажем на селския съвет. Може би някой го търси.

Тя замръзна, притискайки детето до гърдите си.

— Ами ако наистина искат да го изоставят? Ами ако го изложим на опасност?

Иван прокара ръка през косата си.

— Да изчакаме до сутринта. Ако никой не го потърси, тогава ще решим какво да правим.

Анна кимна благодарно. Бебето тихо сърба от купичка топло мляко, подсладено с лъжичка захар.

— Как мислиш, как се казва? — попита тя.

Иван се наведе, докосна медальона.

— А… Александър? Саша?

Бебето се усмихна беззъбо, сякаш се съгласяваше.

— Саша, — повтори Анна.

Навън бурята продължаваше.

Седем години по-късно, високо, будно момче разбъркваше каша на печката.

— Ще станеш майстор-готвач, — засмя се Иван. — Скоро ще ме надминеш.

Анна наблюдаваше сина си с пълно с щастие сърце.

— Мамо, може ли малко сметана? — попита Саша.

— Разбира се, миличък, — отвърна Анна. — Само внимавай, горещо е.

Почукаха на прозореца. Анна подскочи.

— Анька, хайде! Време е да изкараме кравите! — извика съседката Зинаида.

— Идвам! — отвърна Анна.

— Може ли да дойда с теб? После ще отида до реката, — попита Саша.

— Написа ли си домашното? — попита Иван.

— Вчера го направих, — гордо отвърна Саша.

— Може би някой ден ще съберем пари да те пратим в районното училище, — замислено каза Анна.

Минаха години, а онова малко момче стана Александър К.

— Ти си нашият син във всяко отношение, което има значение, — казваше Иван.

— Като сън, — усмихваше се Саша.

— Истинският живот понякога е по-невероятен от приказките, — добавяше Анна.

На абитуриентския си бал Саша стоеше гордо на сцената на селския клуб, получавайки златен медал за най-добър ученик за последните десет години.

— За теб, сине — и за бъдещето ти!

Същата вечер на портата спря непозната кола. Лъскав черен джип — внушителен и скъп. От него слезе добре облечен мъж с куфарче.

— Добър вечер, — представи се той като Сергей Михайлович, градски адвокат. — Тук съм за Александър Кузнецов.

В малката кухня той показа документи и снимки, разказвайки, че истинското име на Александър е Белов — че родителите му, Николай Антонович и Елена Сергеевна Белови, са починали през 1991 г., и че детето е било спасено от семейната медицинска сестра.

Според завещанието на покойния си дядо, Саша сега е наследник на огромно богатство.

Но Саша каза твърдо:

— Моето истинско семейство е тук. Няма да ви изоставя.

Три дни по-късно Саша се срещна с умиращия си дядо — сляп, немощен. Тогава чу цялата история за произхода си и жертвата, която е направена за него. Месеци по-късно самото Устиново се промени: нови пътища, електропроводи, спортна площадка, модерно училище. Саша, върнал се у дома за празниците, организира празник, за да благодари на селяните, които са го отгледали.

За Анна и Иван построи прост, здрав дом с широки прозорци и модерна печка, заобиколен от розова градина и работилница за дърводелство за Иван. Анна се грижеше за цветята, а Иван работеше на тезгяха си.

— Винаги съм мислила, че съдбата ще те доведе при нас и ще понесе тежестта си, — каза Анна.

— А аз избрах вас, — отвърна Саша. — Сърцето знае най-добре.

На двадесетия си рожден ден той създаде благотворителна фондация за сираци, наречена на Анна и Иван Кузнецови — въпреки техните смутени протести.