– Само те моля, не казвай на мама… – прошепна внукът ѝ. А сърцето на баба Станка се сви.

Станка коленичи пред него. Ръцете ѝ трепереха. Сълзите бяха на една мисъл разстояние.

— Сашко… моля те… кажи ми кой ти го причини?

— Не искам мама да се кара… — прошепна той. — Тя винаги казва, че си измислям… че преувеличавам…

Гласът му не беше уплашен. Беше примирен. Като на дете, което вече е разбрало, че няма кой да го защити.

— Боби ли е? — гласът ѝ едва излезе. — Той ли те удря?

Момчето кимна. Почти незабележимо. Все едно се срамуваше, че трябва да го потвърди.

Станка стана. Затвори се в банята. И се разрида, с лице в дланите. Не кротко, не сдържано — истински, както плачат жените, които цял живот носят чужда болка.

В ума ѝ се въртяха откъслечни думи:

„Той не ми е истински татко…“
„Понякога и мама я дърпа, ама тя казва, че всичко е наред…“
„Аз съм виновен, защото се мотах сутринта…“

Излезе, изтри очите си. Взе телефона.

— Къде сте? — попита, когато дъщеря ѝ вдигна.

— Във Велинград. Тъкмо излизаме от басейна. Защо?

— Синът ти е целият в синини. Каза, че Боби го удрял. Знаеш ли за това?

Настъпи дълга пауза. Студена. Натежала.

— Мамо… не започвай… Той просто се опитва да го възпита. Сашко е чувствителен, всичко го разстройва…

— И за това заслужава бой ли?!

— Ти не разбираш. Аз съм сама от години. Сама го гледам. Боби ми помага, дава ми сигурност. Най-сетне мога да дишам. И аз съм човек, мамо.

— Да. Но си майка преди всичко. И когато някой посяга на детето ти — това не е помощ. Това е насилие.

— Не мога всеки път да избирам между мъжа до мен и сина си!

— Не трябва да избираш, защото аз вече избрах. Внукът ми остава при мен. И да, ако трябва — ще се обадя в полицията.

— Мамо, полудя ли?! Нямаш това право!

— Имам правото, когато едно дете е в опасност. И ако ме намразиш за това — по-добре така… отколкото един ден да стоя пред малък, бял ковчег.

Тя затвори. Не изчака отговор.

Сашко стоеше в коридора. Беше чул всичко. Очите му още бяха зачервени от плач, но в тях — светна нещо ново.

Той се приближи. Прегърна я. Силно. Дълго. По начина, по който се прегръща човек, който най-сетне се чувства в безопасност.

— Благодаря ти, бабо… — прошепна.

Станка затвори очи.

Не от умора. А защото знаеше, че този път е направила правилното нещо.