реклама
Марко заспа малко след полунощ. Преди това, разбира се, пак измърмори нещо за „горчивия лимонаден боклук“, за „безредието“ и за „вечно мрънкащата Лилия“. Соня мълчаливо му помогна да си легне, после нареди одеяло и възглавница за Лилия на дивана, сложи чаша вода до нея, изгаси лампите и се оттегли в своята стая.
Не можа да заспи.
Лежеше в тъмното и слушаше познатите звуци: бръмченето на хладилника, лекото хъркане на Марко, пресекливото въртене на Лилия върху дивана. Около три часа се изправи, отвори гардероба и извади папката. Документите бяха там: предварителен договор, копие от нотариалния акт, пълномощно, паспорт. Всичко беше наред.
В петък сутрин Марко излезе рано за среща с някакъв клиент. Лилия се измъкна към девет, мърморейки, че закъснява за процедура в салона. Соня остана сама. Облече светла блуза, върза си косата на стегнат кок, приготви кафе и седна да чака.
В 11:00 точно звънна домофонът.
Беше Зинаида Павлова — опитна брокерка, сериозна жена с подчертано делови тон. Влезе с документи под мишница, без излишни думи.
– Да действаме бързо. Има ли копие от удостоверението за наследници?
– Всичко е подготвено – кимна Соня.
За по-малко от час сделката беше оформена. Соня продаде своята част от апартамента. Получи сумата в брой, подписаха договорите, а нотариусът, с когото вече бяха уговорили час, дооформи всичко законно. Зинаида си тръгна.
Соня остана сама.
Взе старата си пътна чанта – същата, с която преди двайсет години бе дошла при Марко, млада, влюбена и пълна с надежди. Прибра най-важното: документите, две рокли, лекарства, снимка на Жени на осемгодишна възраст. Всичко друго нямаше значение.
Преди да излезе, се спря на прага на хола. Диванът – увиснал и избледнял. Шкафът – със счупена панта, която Марко така и не оправи. Аквариумът – мътен, със самотен сом, който не помръдваше от ъгъла. Цялото ѝ съществуване, капсулирано в една уморена стая.
В 16:00 Соня затвори вратата след себе си. Не остави бележка. Нито дума. Само внимателно свали името си от пощенската кутия и го пусна вътре. Навън беше тихо. На улицата чакаше такси. Качи се и потегли.
Марко се върна малко след шест. Влезе и моментално се напрегна.
– Соня?! – извика. Нямаше отговор.
Хукна към спалнята – празна. Гардеробът – отворен, полиците – празни. В банята – само неговата самобръсначка. На кухненския плот стоеше стъклената кана с разтопен лед.
– Соня?! – извика по-силно.
Лилия се появи от банята, увита в хавлия, с мокра коса.
– Тръгна си – каза просто.
– Какво?!
– Каквото чу. И беше крайно време.
– Не може така! Тя… тя трябваше да остане!
– Не, Марко. Тя просто трябваше да си тръгне.
– Но… ти ще останеш, нали? – изтърва той, вече паникьосан.
– Аз? – Лилия се засмя кратко, без топлина. – Не съм ти прислужница. И не съм глупачка.
Облече се за секунди, метна чантата си на рамо и се отправи към вратата.
– Свиквай с тишината, Марко.
Вратата се хлопна.
Остана сам. Седна на ръба на дивана.
Никой не говореше. Никой не се въртеше в кухнята. Никой не идваше да го погали по ръката, дори когато беше зъл.
В хола, на масата, остана недопитата лимонада.
Ледът отдавна се беше разтопил.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our