реклама
Учениците се подиграваха с новата учителка, опитваха се да я разплачат, но само след няколко минути се случи нещо неочаквано 😢😲
В 10 „Б“ клас отдавна нямаше постоянен учител по литература. Един беше излязъл в отпуск по майчинство, другата — не издържа повече от месец. Когато се появи Анна Вячеславовна — млада, спокойна, спретната, — учениците се спогледаха:
„Поредната… Няма да се задържи дълго.“
Още в първия час започнаха с изпитание.
— Така, отворете тетрадките… — започна учителката.
— А ние не сме ги донесли! — извика някой от задните чинове. Смях.
— Може първо да се представите, а после вече да започнете да ни учите? — язвително подхвърли друг.
— Добре. Аз съм Анна Вячеславовна, — каза спокойно тя. — И аз…
— Анна Виаграловна! — извика едно от момичетата.
— Мирише на парфюм от миналия век, а очилата са като на баба ми! — смехът се усили.
Някой пусна от телефона си звуци на магарешки рев. Целият клас прихна в смях. Докато тя обясняваше нещо на дъската, един от учениците хвърли хартиен самолет право в гърба ѝ.
Учителката се обърна.
— Ще се разплачете ли и ще избягате ли, както предишната? — прошепна един ученик, но достатъчно силно, за да я чуе.
Някой шумно прозина и театрално изпусна учебника си на пода. Останалите го последваха — книгите падаха, столовете скърцаха, а един вече открито си разглеждаше TikTok на таблета.
И тогава Анна Вячеславовна, неочаквано за всички, седна на ръба на бюрото и тихо, дори някак буднично, каза:
— Знаете ли, аз не винаги съм била учителка. Точно преди година работех в онкологично отделение за тийнейджъри. Там бяха ваши връстници. Някои мечтаеха просто да доживеят до бала. За тях всичко имаше значение: книги, стихове, просто разговор.
— Момче, на 17 години. Диагнозата — саркома. Четяхме „Евгений Онегин“ на глас, защото той вече не можеше сам да говори.
Класът леко утихна.
— Държеше книгата, дори когато пръстите му вече не го слушаха. Каза ми: „Жалко, че преди не обичах книгите. Сега бих дал всичко, просто за да… поседя на обикновен урок. Без система за вливания.“
В класната стая стана осезаемо по-тихо.
— Момиче от друга стая — продължи учителката — мечтаеше да отиде на училище. Просто да седи в истинска класна стая. А вие, деца… Вие живеете мечтата им, но се държите така, сякаш животът ви е длъжен.
— Няма да ви съжалявам, нито да ви моля. Аз знам цената на това. И ако искате да я разберете — продължавайте.
Тя се изправи, подреди купчината тетрадки на бюрото, нагласи очилата си и отвори дневника. Останалата част от часа в класната стая не се чу нито звук.
От този ден нататък никой повече не я наричаше по друг начин, нито се подиграваше зад гърба ѝ.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our