реклама
Антон раздразнено барабанеше с пръсти по волана, докато гледаше безкрайния поток пешеходци, пресичащи улицата.
— Е, кога най-после ще свърши това? — изсъска той през зъби. — Целият град е затрупан с някакви бедняци без коли.
Отегчен в задръстването, той започна да се оглежда. Отляво до светофара се изравни луксозен джип — блестящ, сякаш току-що слязъл от рекламна сцена, безупречно лъскав и облят в хром.
Зад волана седеше жена.
— Една шофьорка се намери и тук — изсумтя Антон пренебрежително. — Чудно ми е откъде е изкопчила пари за такава кола?
Междувременно жената свали слънчевите си очила, приглади прическата и погледна в огледалото за обратно виждане. В този миг на Антон сърцето му заби от изненада — той я позна. Това беше Лера, бившата му съпруга.
— Не може да бъде… — прошепна той, усещайки как устата му се отваря от учудване. — Но как? Защо?
Паметта му мълниеносно го върна в миналото. Сам бе следил при развода тя да не задържи нищо. Тя дори шофьорска книжка нямаше! А сега тя кара новичък всъдеход, а той седи в старото си бричка, която едва заслужава определението „още върви“.
„Може би е крила доходи?“ — трескаво разсъждаваше той, търсейки някакво обяснение.
Историята им започна почти романтично. Тогава Лера рисуваше графити върху стената на фермата му — ярка, омазана с бои, с непокорна прическа. Той се престори на заинтересован, макар вътрешно да смяташе всичко това за безполезна глупост.
— Чист вандализъм — мислеше той тогава. — Кому са нужни тези шарени драсканици?
Но на глас говореше друго. Външно Лера му харесваше, а останалото го тревожеше малко. Краткият им роман неочаквано прерасна в сериозна връзка. Тя бе умна събеседница, имаше собствено мнение, но същевременно изглеждаше нежна и доверчива.
Повече от година Антон лъжеше себе си и нея, като играеше интерес към изкуството ѝ. После реши, че тя е напълно подходяща за семеен живот. Направи предложение по всички правила: на покрива на офиса, с цветя, гирлянди, коляно на пода, брилянт в пръстена.
Сватбата отпразнуваха в скъп хотел и още след няколко часа Антон съжали за решението си. Лерините приятели — шумни, свободолюбиви, облечени кой както намери — се открояваха от официалния тон на празника. Самата им поява му навяваше желание да се скрие от приличните гости.
— Първата ми работа е да ѝ забраня да се среща с тях — реши той тогава. — Сега тя е моя жена. Няма да позволя всякаква паплач да влиза в дома.
За учудване Лера покорно прие условията му, като се договори само да се вижда с приятелите си извън дома.
— Антон, не мога просто да спра да общувам с хора, които не ти харесват — плахо възрази тя. — Това е глупаво. И на мен не всички от твоя кръг ми допадат, но ти не ми искаш такова нещо.
— Лер, не сравнявай — отряза той. — Моите приятели са истински хора, истински елит.
Лера знаеше що е истински елит и разбираше, че приятелите на Антон са далеч от това. Но замълча — щом му е приятно, нека си мисли каквото иска.
Но ограниченията не спряха с избора на приятели. Започна да го дразни външният ѝ вид, миризмата на бои и постоянното ѝ разрошване. Преди тази свобода му се струваше забавна, а сега искаше ред.
С натиск и заплахи той постигна Лера да се откаже от живописта.
— Харесваш изкуство — ходи по музеи като нормалните хора — говореше той. — Защо да се влачиш из подлезите? Колегите ми се умориха да обясняват прищявката ти на своите съпруги.
— Но това не е просто хоби, това е моят доход — опитваше се да възрази Лера. — Ти самият работиш в офис и нямаш никакво образование!
— Лера, ти не си художник. Ти си просто драскач — каза той студено.
Тези думи явно нараниха жената — няколко дни тя изобщо не говореше с мъжа си. После Антон забеляза, че албумите, четките и бурканчетата с бои са изчезнали. Тя вече не се прибираше късно и започна да използва ароматен лосион вместо мириса на маслени бои.
— Благодаря ти, скъпа — каза той доволен от промяната и за помирение я покани в ресторант.
Тя беше великолепна в бордо рокля с нова прическа.
— Виж каква красива двойка сме! — прегърна я той, обръщайки я с лице към огромното огледало. — Ето за това говорех. Сега изглеждаш като истинска моя съпруга. Много по-добре! Можеш да се захванеш с нещо по-подходящо — например ръкоделие или кулинария.
Лера мълчеше. Жената в огледалото ѝ беше чужда. Но едно разбра със сигурност — време е отново да търси себе си.
Тя пробва различни занимания, докато се спря на фотографията. Художественият ѝ поглед улавяше нужната светлина, ъгъл, настроение. Снимките излизаха живи, пълни с енергия. Хората започнаха да поръчват услугите ѝ, канеха я на събития. В свободното време обичаше да се разхожда по улиците, запечатвайки минувачи, животни, дървета, къщи — всичко, което пораждаше отклик у нея.
Антон се дразнеше все повече, наблюдавайки успехите на бившата си жена. Според него Лера си губеше времето, прехвърляйки се от едно увлечение на друго. Дори му стана скучно — тя само говореше за работа, търсеше съвети, сякаш това го интересуваше! Особено го вбесяваше, че негови познати я хвалеха.
— За какво да я хвалят? — сърдеше се той. — За фотография ли? В наше време всеки глупак може да извади телефон и да щракне. Къде е талантът?
Постепенно чувствата му окончателно охладняха и той си намери любовница. И то точно такава жена, за каквато мечтаеше: поддържана, уверена, винаги безупречно облечена и гримирана. Никакви глупави увлечения, никакви странни приятели — просто стилна, скъпа и „правилна“.
За развода Лера научи неочаквано — когато я повикаха в съда. Антон с удоволствие наблюдаваше объркването ѝ. Лично се погрижи нищо да не ѝ остане — адвокатът му отработи всяка стотинка.
— Имаш три дни да се събереш — съобщи той хладно.
Лера дори не започна да спори. Кимна и просто си тръгна.
На Антон не му бе до нея — новата му изгора поглъщаше цялото му внимание. Тя го водеше по галерии, изложби, светски партита, изискваше нови неща — ту обувки, ту рокля, ту поредната скъпоструваща козметика.
— Трябва да се поддържа стандарт — казваше тя.
Макар че понякога го теглеше назад — към онези дни, когато Лера мълчаливо седеше до прозореца и рисуваше, а той можеше просто да свали вратовръзката, да се отпусне на дивана в костюма си с кен тъмна бира в ръка.
А сега я видя — и не я позна. Как успя да се промени толкова бързо?
Без да осъзнава действията си, Антон последва колата ѝ. Мислеше, че ще се насочи към старата гарсониера, където живееше след развода. Но не — тя подмина, сви към район, за който той дотогава само бе чувал — елитни имения.
Когато вратите пред нея се разтвориха автоматично и тя влезе в двора, Антон спря по-надалеч. Лера слезе, подаде ключовете на мъж в строг костюм, той подкара колата към гаража. А тя се запъти към къщата.
Антон решително излезе от своята кола и я последва. Никой дори не му попречи да влезе вътре.
В просторното фоайе Лера разговаряше с двама млади хора. Щом видяха Антон, те си размениха погледи и изчезнаха.
— Благодаря ви, момчета. По-късно ще дойда — каза тя след тях и бавно се приближи към бившия си съпруг. — Не очаквах да те видя тук. Какво те води? Любопитство? Бързо си се съвзел след всичко. Хайде, признай — да не съм криела пари, или какво?
Лера се усмихна и сви рамене:
— Значи това те е довело тук — завистта? Тогава да тръгваме, ще ти разкажа всичко сама.
Тя го заведе в стая, където веднага донесоха напитки.
— Сядай. Мислиш, че само работя тук? Може и така да се каже. Аз съм господарката. Виждаш ли, мили, когато ми предложиха да купят моите фотографии, не изпуснах шанса. Дори не подозираш, че някои работи се продават за баснословни суми? И повярвай, не на всеки богаташ е по джоба. Аз бях сред щастливците.
Тя обхвана с ръка пространството наоколо:
— Оказа се, че имам не само талант на художник и фотограф, но и делови умения. Реших да се пробвам в бизнеса. Тук всичко е мое — къщата, студиото, екипът. При мен работят и се обучават най-добрите. Организираме фотосесии, рекламни проекти, правим изложби и мастер класове. Така че в моя успех има и твоя доза — ти ми показа какво не искам да бъда.
Антон мълчеше. Завистта направо го пръскаше.
— Ти искаше да ме пречупиш, да ме прекроиш по себе си, да ме лишиш от индивидуалност. Но аз избрах своя път. Макар да похабих немалко време за теб.
Лера се изправи:
— Добре, заради старата дружба няма да ти взема такса. Ще намериш изхода сам.
Тя си тръгна, оставяйки го сам. Той се изправи и започна да обикаля из стаята — от стените го гледаха нейните творби, подписани с прецизен почерк. Това го раздразни още повече.
„Как изобщо има право да ми говори така?!“ — кипеше той наум.
Ръката му вече посягаше към една от фотографиите, когато в помещението влезе здрав мъж в делови костюм:
— Изглежда сте се объркали. Позволете да ви изпроводя до изхода.
У дома го очакваше ново разочарование.
— Антон, аз си тръгвам — посрещна го приятелката му, застанала на прага с куфар.
— Защо?
— Погледни се — добър си, мил, но не си на моето ниво. Сбогом, коте — целуна го по бузата и излезе, оставяйки само шлейф от парфюма си.
— Да вървиш по дяволите! Ще се оправя и без вас! — удари силно с юмрук по стената.
Такова унижение не бе изпитвал никога.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
