реклама
Същата нощ Алина не заспа.
Думите на Андрей, гласът му, начинът, по който я гледаше — не ѝ излизаха от главата.
Той ѝ вярваше. Без обяснения. Без въпроси.
И точно това я плашеше най-много.
Когато Николай захърка, Алина се измъкна от леглото и отвори лаптопа.
В сайта на клиниката още стоеше снимката му.
Д-р Андрей Господинов — медицински директор.
Под нея — служебен имейл.
Тя написа само едно изречение:
„Андрей, имам нужда от помощ. Моля те.“
Отговорът дойде за 20 минути:
„Ела утре. Ще уредя всичко. Искам само истината да излезе наяве.“
На следващата сутрин Николай замина за Пловдив.
Алина се облече бързо, взе такси и отиде в клиниката.
Андрей я чакаше.
Прегледи. Кръвни изследвания. Образна диагностика. Консултации с невролог, кардиолог.
Всичко мина под пълна дискретност.
Следобед той влезе в стаята ѝ.
Беше сериозен.
— Алина… това, което ще кажа, не е лесно.
— Кажи.
— Ти си напълно здрава. Органите ти функционират нормално. Няма никаква болест.
— Но аз… усещам се слаба, без сили, години наред…
— Симптомите са реални, но причината не е в тялото ти. А отвън.
Някой те поддържа в изкуствено потиснато състояние. С медикаменти.
Тя онемя.
— Лекарят… който ме лекува… идва вкъщи. Само той. Прати го Николай. Аз никога не съм питала… просто… взимах каквото ми даваха.
Андрей хвана ръката ѝ:
— Това е престъпление. Ще съставя доклад. Ще подам сигнал. Но ти трябва да си готова. Готова да се изправиш.
Същата вечер той подготви медицинско становище и алармира здравните органи.
След два дни полицията извърши проверка в дома ѝ.
„Семейният“ лекар държеше в куфарчето си психотропни вещества, силнодействащи седативи — част от тях с изтекъл срок, някои дори забранени за свободна употреба.
Николай беше привикан за разпит.
Малко по-късно — задържан.
Алина остана в клиниката още месец.
Всеки ден ставаше от леглото без чужда помощ.
Поглеждаше се в огледалото и постепенно си припомняше коя беше.
След шест седмици влезе в семейната фирма, която някога бе нейна.
Секретарката ѝ се разплака.
Алина само каза:
— От днес подписвам аз.
Вечерта седна на балкона в старата къща на дядо си край Казанлък.
До нея — Андрей, с чаша чай в ръка.
Гледаха залеза. Дълго. Без думи.
— Как се чувстваш? — прошепна той.
А тя се усмихна и отвърна:
— Като човек, който най-сетне диша. Истински.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our