реклама
Малката попита мама: „А кой е онзи чичко, който идва при мен нощем?“
Когато погледна записите от камерите, тя побледня.
Лиза вече три месеца живееше сама с дъщеря си в новия апартамент. След загубата на съпруга всичко ѝ беше тежко: да се усмихва през болка, всеки ден да обяснява на детето, че татко вече е на небето, и сама да се крепи на крака, когато сърцето ѝ се къса.
Малката Соня всяка нощ спеше неспокойно, понякога се усмихваше насън, понякога шепнеше нещо тихо и нежно. Лиза мислеше — сигурно ѝ се явява татко. Така беше по-леко. Така трябваше.
Но сутринта на онзи ден Соня неочаквано попита:
— Мамичке, а кой е онзи чичко, който идва при мен нощем? Той ме завива и ми шепне, че всичко ще бъде наред.
Словно нож преряза сърцето ѝ. Лиза, събрала остатъците от самообладание, попита какъв е този чичко. Соня радостно го описа: висок, топъл, с добри очи и познат аромат — точно като татко, когато я прегръщаше.
За да разсее страшните мисли, Лиза тихо и незабелязано монтира камера в стаята. И вечерта, когато Соня отново започна да шепне насън, Лиза прегледа записа.
На видеото легълцето на малката се движеше едва доловимо, сякаш някой внимателно оправяше юргана. Във въздуха над нея сякаш затрептя светлина… и в слабото отражение на стъклената врата на шкафа Лиза видя познат силует.
Точно онзи — родният.
Нейният Саша.
Усмихнат, изпълнен с любов.
Лиза притисна дланите си към устните, за да не изкрещи от плач. Сълзи се стичаха по бузите ѝ.
Той идваше. Всеки ден.
Грижещ се за своята малка момиченца.
И за нея също.
Тази нощ Лиза за пръв път от много време заспа спокойно — с усещането, че те все още са заедно. Макар и по различен начин… но заедно.
На следващата сутрин Лиза дълго седеше на края на леглото и гледаше как Соня сладко диша, свила се на кълбо под одеялото.
В очите ѝ все още имаше сълзи — но вече не от страх. От болка. От любов.
По-късно през деня тя взе старата кутия, в която бяха писмата, снимките и пръстенът на Саша.
Извади едно от писмата — онова, което той ѝ беше написал преди самата катастрофа, но което тогава тя не успя да дочете. Ръцете ѝ трепереха, докато развиваше листа.
„Любими мои момичета, ако можех, винаги щях да бъда до вас, винаги да ви закриля от нещастия, от тъга, от студ. Дори когато ме няма — ще намеря начин да бъда с вас. Защото истинската любов е по-силна от всичко на света…“
Лиза се задави от плач и притисна писмото към сърцето си.
Когато Соня се събуди, тя я прегърна толкова силно, че момиченцето се засмя:
— Мам, стегна ме като плюшено мече!
Лиза се усмихна през сълзите:
— Просто много те обичам, мила моя.
Тази нощ тя за пръв път усети онова едва уловимо докосване: топлина по бузата, сякаш нечия нежна длан.
И Соня, вече почти заспивайки, прошепна:
— Мамичке, татко пак идваше… Той каза, че ние с теб сме силни… и че се гордее с нас.
Лиза затвори очи, усещайки как вътре ѝ разцъфтява нещо тихо и светло.
Мъката не беше изчезнала. Болката не беше отшумяла. Но сега тя знаеше: те не са сами.
И любовта не умира.
Никога.
Минаха години.
Соня порасна — в очите ѝ все още живееше онази топла искра, която Лиза толкова се страхуваше да не загуби.
Преместиха се в нов дом, но в стаята на момичето винаги имаше място за малка рамка със снимка: татко, мама и Соня на ръцете на Саша — тогава тя беше едва на няколко месеца.
Една вечер преди абитуриентския бал Соня се приближи до Лиза:
— Мам… понякога още усещам, че той е до мен. И ти го усещаш, нали?
Лиза се усмихна.
Сърцето ѝ заболя така, сякаш годините и болката отново оживяха, но на тяхно място вече имаше нещо друго — благодарност.
— Да, усещам, малка моя. Той винаги е до нас. Просто понякога — съвсем незабележимо.
Соня замислено погледна през прозореца, където над градината бавно заблестяха първите звезди.
— Тогава не се страхувам, — прошепна тя. — Знам, че той ще дойде… когато е нужно.
И в онзи миг Лиза отново усети онова едва доловимо докосване по рамото.
Както по-рано.
Топло. Нежно.
Любов през времето.
Татко беше до тях.
И винаги ще бъде.
В деня на бала небето се покри с облаци — целият ден валя дъжд. Соня стоеше до прозореца, леко тъжна. Роклята, която двамата с мама така дълго избираха, висеше на облегалката на стола, а отвън всичко беше сиво и мокро.
Лиза се приближи до дъщеря си и я прегърна за раменете.
— Всичко ще бъде наред, — тихо каза тя. — Знаеш, понякога дори през облаците проблясва слънце.
Соня кимна, макар в очите ѝ да проблесна сълза.
И изведнъж… сякаш някой чу нейната малка тъга — облаците започнаха да се разчистят.
Тънка ивица светлина проряза небето.
После още една.
И след няколко минути над дома им се появи истинска дъга.
Соня застина, взряла се в небето.
— Мамичке, това той ли е? — прошепна тя.
Лиза я притисна до себе си, усещайки как сърцето ѝ се изпълва с такава топлина, че сякаш няма да побере цялата тази обич.
— Разбира се, че е той, мила… Той дойде да те поздрави.
Тази вечер Соня танцува под звездите, в блестяща рокля, смее се и сияе сякаш сама се е превърнала в част от дъгата.
А някъде наблизо, невиждано от очите, стоеше онзи „дядо“ от нейното детство — татко, горд и щастлив.
И любовта му оставаше с тях — завинаги.
Любовта, която е по-силна от смъртта.
Любовта, която винаги намира пътя към дома.
Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our