реклама
Една вечер, когато Мария се връщаше от реката с мокра коса и зачервени от студа бузи, Павел я чакаше пред портата на къщата. Подпрян на оградата, се усмихваше с онази самоувереност, типична за хората, които вярват, че могат да имат всичко.
— Добър вечер, госпожице! Ще излезеш ли на разходка с мен? — попита той, играейки с ключа на колата в ръката си.
Мария го погледна с изненада и доза презрение, но не каза нищо. Просто мина покрай него, спокойно. Но Павел не се отказа. Всеки ден я следваше, закачаше я, оставяше цветя на прага ѝ и бонбони на пейката.
Докато един ден тя не се пречупи. Не от любов. От самота.
Беше само една нощ. Но тя промени всичко.
След това Павел изчезна от селото, сякаш никога не е съществувал. Нито писмо, нито обаждане. Мария остана сама. И скоро коремчето ѝ започна да личи.
Клюки. Осъждане. Шепот по ъглите.
— Хванала е оня с парите! — говореха едни.
— Продала се е… — казваха други.
— Дори в църква вече не стъпва от срам…
Но Мария мълчеше. Мълчеше и работеше.
Докато една сутрин не отиде в кметството, поиска публична аудиенция и, пред всички събрани за празничното събитие селяни, се качи на сцената.
— Достатъчно мълчах! — каза тя. — Не съм ходещ грях. Не съм срам! Сгреших, но не се скрих. Реших да задържа детето си, дори баща му да избяга. Аз ще бъда и майка, и баща на това дете. И ако някой още веднъж се осмели да го съди — нека дойде и да ми го каже в очите!
Селото онемя. Една старица от първия ред се изправи и започна да ръкопляска. После още една. И още една.
От този ден нататък Мария вече не беше „разваленото момиче“. Тя беше Мария — жената, която защити достойнството си, когато никой друг не би го направил.
А синът ѝ, израснал сред книги и истина, никога не забрави как смелостта на майка му промени цяло едно село.

Публикувано от Редакция „Кълвача Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com